Лесни за убиване

един и осемдесет и повече от сто килограма, мускулест, с дебел врат, големи ръце, големи крака. Късо подстригана, оредяла коса, малки очи, две татуировки.

Ричър стоеше неподвижно и го наблюдаваше.

— Кой си ти, по дяволите? — попита Макгуайър. Плътният глас подхождаше на телосложението му, думите отекваха в големия гръден кош. Ричър не отговори. Това беше техника, която бе усвоил преди много години. Стоиш неподвижно, без да мигнеш, без да говориш. Изчакваш, докато премисли всички възможности. Не е приятел. Не е адвокат. Какъв е тогава? Изчакваш, докато започне да се тревожи.

— Кой си ти, по дяволите? — повтори Макгуайър.

Ричър се отдалечи. Застана до сержанта, наведе се и прошепна нещо на ухото му. Гигантът учудено вдигна вежди. Ричър му прошепна още нещо. Сержантът кимна и му подаде връзката ключове. Ричър я окачи на дръжката на вратата и се върна при Макгуайър, който го гледаше втренчено през решетките.

— Какво искаш? — попита той.

— Искам да ме погледнеш — отговори Ричър.

— Какво?

— Какво виждаш?

— Нищо — отговори Макгуайър.

— Сляп ли си?

— Не, не съм сляп.

— Тогава си лъжец — каза Ричър. — Не може да не виждаш нищо.

— Виждам някакъв тип.

— Виждаш някакъв тип, който е по-голям от теб и който е преминал през всякакъв вид обучение, докато ти си прехвърлял формуляри в някакъв проклет склад.

— Е, и?

— Нищо. Просто искам да го имаш предвид по-късно, това е всичко.

— Какво ще стане по-късно?

— Ще разбереш — отвърна Ричър.

— Какво искаш?

— Искам доказателства.

— За какво?

— За това колко тъп може да е негодник като теб.

Макгуайър млъкна. Очите му се присвиха и се превърнаха в тесни цепки.

— Лесно ти е да говориш така на два метра разстояние от решетките.

Ричър направи голяма крачка напред.

— Сега съм на един метър от решетките — каза той. — А ти си все същият негодник.

Макгуайър също пристъпи напред и улови една от металните пречки. Гледаше втренчено. Ричър се приближи още.

— Е, сега съм на половин метър от решетките, като теб. И все още си същият тъп негодник.

Макгуайър сви дясната си ръка в юмрук и я изстреля напред като бутало. Целеше се в гърлото на Ричър. Ричър я улови, дръпна я рязко, така че Макгуайър да се блъсне в решетките, после изви силно китката му и направи крачка вляво.

— Видя ли колко си глупав? — каза той. — Ако продължа, ще ти счупя ръката.

Макгуайър изпъшка от болка. Ричър се усмихна и пусна китката му. Онзи прибра ръката си зад решетките и я раздвижи, за да се увери, че все още е здрава.

— Какво искаш? — попита още веднъж.

— Искаш ли да отворя килията?

— Какво?

— Ключовете са там. Ако искаш, мога да отворя, за да изравним донякъде шансовете.

Макгуайър присви очи още повече.

— Да, отвори проклетата килия.

Ричър отиде до вратата и взе връзката ключове от дръжката на вратата. Намери ключа от килията, беше държал много подобни ключове и можеше да го напипа и със затворени очи, и отключи вратата. Отвори я. Макгуайър стоеше неподвижно. Ричър отстъпи малко и закачи връзката ключове на дръжката на вратата. Остана с лице към вратата и с гръб към килията.

— Седни — каза той. — Оставих ти стол.

Чу стъпките от босите крака на Макгуайър по циментовия под. Спря.

— Какво искаш? — попита отново Макгуайър.

Ричър продължаваше да стои с гръб към него. Напрегна сетивата си, за да долови приближаването му. Онзи не помръдваше.

— Не е много просто — отвърна той. — Ще трябва да прецениш няколко фактора.

— Какви фактори? — попита Макгуайър с недоумение.

— Първият е, че съм тук неофициално, схващаш ли?

— Какво значи това?

— Ти ще ми кажеш.

— Не знам.

Ричър се обърна.

— Означава, че не съм военно ченге, цивилно ченге или нещо такова. Всъщност съм никой.

— Е, и?

— Това значи, че не нося никаква отговорност. За мен няма дисциплинарни наказания, не мога да си загубя пенсията, никой не може да ме пипне с пръст.

— Е, и?

— Значи, ако направя така, че през остатъка от живота си да ходиш с патерици и да пиеш през сламка, никой няма да ми търси сметка. А тук няма и свидетели.

— Какво искаш?

— Ето го и втория фактор. Мога да ти вгорча живота повече, отколкото ти е обещал оня, големият.

— Кой е той?

Ричър се усмихна. Макгуайър сви юмруци. Здрави мускули, силни рамене.

— Ето сега идва сложната част — отговори Ричър. — Трябва да се съсредоточиш. Третият фактор е, че ако ми кажеш името на това копеле, той ще изчезне за вечни времена. Ако ми кажеш името му, повече няма да може да се добере до теб. Никога, разбираш ли?

— Какво име? Какво копеле?

— Интересува ме човекът, на когото си давал половината печалба.

— Няма такъв човек.

Ричър поклати глава.

— Този етап отмина, разбираш ли? Знаем, че той съществува. Затова не ме карай да измета с теб килията, преди да сме стигнали до съществената част.

Макгуайър се наежи, дишането му се учести. След това отново се отпусна и присви очи.

— Е, ще се съсредоточиш ли? — попита Ричър. — Смяташ, че ако пропееш за него, ще загазиш. Грешиш. Трябва да схванеш, че ако го накиснеш, всъщност ще се отървеш за цял живот, защото го търсят за много по-тежки прегрешения от кражбата на оръжие от армията.

— Какво е направил?

Ричър се усмихна. Съжали, че видеокамерите нямат звук. Онзи съществува. Ако беше чул, Лейтън щеше да затанцува от радост.

— ФБР смята, че е убил четири жени. Ако ми кажеш името му, ще го приберат завинаги. Никой дори няма да го пита за нищо друго.

Макгуайър мълчеше. Размишляваше. Ричър бе виждал и по-бърз мисловен процес.

— Има още два фактора — каза той. — Ако ми кажеш веднага, ще кажа добра дума за теб. Ще ме послушат, защото някога бях един от тях. Ченгетата се поддържат, нали? Ще улесня живота ти.

Макгуайър мълчеше.