тъмното и да я слушаш как свири на проклетото пиано. Затова отдалечи се от оградата, мини през храстите и се върни на югоизток, обратно към колата. Ще се качиш, ще я подкараш и ще се върнеш назад, през кръстовището. Чака те втората част на задачата и разполагаш с около двайсет минути, за да се справиш. Потегляш. На четири километра на запад от отклонението, от лявата страна на пътя има малък търговски център. Старомоден, едноетажен комплекс, П-образен. В средата има супермаркет, от двете му страни — различни малки магазинчета. Някои от тях са празни и са заковани с дъски. Спираш в далечния край на паркинга и се оглеждаш. Намираш това, което търсиш, през три магазина от супермаркета. Не е неочаквано, но въпреки това удряш волана с юмрук. Усмихваш се.
След това подкарваш през паркинга, проверяваш още веднъж и усмивката ти изчезва. Не ти харесва. Никак. Пропуск. От всеки магазин има пряка видимост. Сега е тъмно, но ти мислиш за през деня. Заобикаляш постройката, оглеждаш я отзад и усмивката ти се връща. Там има друг паркинг, значително по-малък, пред който са само боядисаните врати на складовете и големите задни стени. Никакви прозорци. Спираш колата и оглеждаш. Това е твоето място. Идеално е. Без съмнение.
После се връщаш на предния паркинг и спираш до няколко други коли. Гасиш двигателя и чакаш. Наблюдаваш шосето. Минават десет минути и виждаш буикът на ФБР. Движи се нито много бързо, нито много бавно. Агентът отива да поеме смяната си.
„Приятна вечер, прошепваш.“
След това палиш мотора и подкарваш колата в обратната посока.
Лейтън им препоръча един мотел на около два километра по пътя към Трентън. Каза им, че там обикновено отсядат посетителите при арестуваните. Било евтино и чисто, а и нямало друг мотел в околността. Освен това знаел и телефонния му номер. Харпър караше, намериха го лесно. Отвън не изглеждаше зле, имаше и свободни стаи.
— Дванайсето бунгало е много приятно, с двойно легло — каза мъжът на рецепцията.
Харпър кимна.
— Добре, ще го вземем — каза тя.
— Ние? — учуди се Ричър. — В една стая?
— Ще говорим за това по-късно — каза Харпър.
Тя плати в брой и взе ключа.
— Номер дванайсет — повтори мъжът.
Ричър отиде пеша под дъжда, а Харпър докара колата. Паркира пред бунгалото и завари Ричър да я чака пред вратата.
— Какво има? — попита го тя. — Няма да спим, нали? Просто ще изчакаме Лейтън да се обади. По-добре да чакаме вътре, отколкото в колата.
Ричър не каза нищо. Изчака я да отключи. Тя отвори вратата и влезе. Той я последва.
— И бездруго трудно бих могла да заспя след всичко това.
Стандартната мотелска стая му се стори позната и уютна. Беше прекалено затоплена, чуваше се и тракането на дъжда по покрива. Край прозореца имаше маса с два стола. Ричър седна на единия, опря лакти на масата и подпря главата си с ръце. Харпър се заразхожда неспокойно.
— Пипнахме го, даваш ли си сметка? — попита тя.
Ричър не отговори.
— Трябва да се обадя на Блейк, за да му съобщя новината — каза Харпър.
Ричър поклати глава.
— Рано е.
— Защо?
— Нека Лейтън приключи и тогава. Ако сега се намесят от Куонтико, ще го изтеглят, тъй като той е капитан. На негово място ще изпратят някой тъпак с две звезди, който само ще оплеска нещата. Остави Лейтън да свърши работата както трябва, а и да обере лаврите след това.
Харпър влезе в банята и огледа хавлиените кърпи, шампоана и сапуните. Излезе и свали сакото си. Ричър извърна лице.
— Напълно безопасно е — каза Харпър. — Този път съм със сутиен.
Той не каза нищо.
— Какво има? — настоя Харпър. — Нещо те безпокои.
— Така ли?
Тя кимна.
— Определено. Личи си. Имам женска интуиция.
Той я погледна в очите.
— Истината е, че не ми се искаше да оставам насаме с теб в стая с легло.
Тя се усмихна радостно и лукаво.
— Изкушение?
— Все пак и аз съм човек.
— И аз — каза тя. — След като аз мога да се овладея, значи можеш и ти.
Той не отговори.
— Ще взема душ — добави Харпър.
— Боже! — промърмори той.
Това е стандартна хотелска стая, като хилядите, посетени от теб между двете крайбрежия. Коридорче с баня вдясно, гардероб вляво, голямо легло, тоалетка, маса с два стола. Стар телевизор, кофичка за лед, ужасни картини по стените. Закачаш палтото си в гардероба, но не сваляш ръкавиците. Няма нужда да оставяш отпечатъци навсякъде. Не съществува реална възможност да открият тази стая, но целият ти живот се основава на предпазливостта. Сваляш ръкавиците единствено когато се миеш, а баните в мотелите са напълно безопасни. Напускаш в единайсет часа и до обяд камериерката ще е излъскала всичко до блясък, така че няма да остане никаква следа. Никой никога не е откривал ясен отпечатък от пръст в хотелска баня.
Прекосяваш стаята и сядаш на стола отляво. Отпускаш се назад, затваряш очи и започваш да мислиш. Утре. Трябва да стане утре. Заемаш се да планираш времето — отзад напред. Трябва да излезеш, след като се стъмни. Това е основното ограничение. От него зависи всичко останало. Искаш обаче да я намери ченгето, което пази през деня. Знаеш, че това е само прищявка, но ако човек не може да разнообрази живота си с някой и друг каприз, що за живот ще е това? Значи ще излезеш, след като се стъмни, но преди ченгето да отиде до тоалетната за последен път. Така времето може да се определи много точно, някъде между шест и шест и половина. Да кажем пет и четирийсет, за да има резерва. Не, по-добре пет и трийсет, защото всъщност трябва да имаш време да се върнеш на позицията си, за да видиш физиономията на ченгето.
Така. Пет и трийсет. Все още няма да е съвсем тъмно, ще бъде здрач, но е приемливо. Предишните операции са ти отнемали най-много двайсет и две минути. По принцип тази не би трябвало да отнеме повече, но въпреки всичко предвиждаш половин час. Значи трябва да си вътре и да започнеш преди пет. После преценяваш нещата от нейна гледна точка и става ясно, че трябва да се обадиш по телефона в два часа.
Значи ще напуснеш тази дупка преди единайсет, ще бъдеш там преди дванайсет, ще чакаш, ще наблюдаваш и ще позвъниш в два. Решено. Отваряш очи и ставаш. Събличаш се и влизаш в банята, после се пъхваш под завивките без дрехи, само с ръкавиците.
Харпър излезе от банята, увита с хавлиената кърпа. Лицето й бе леко зачервено, косата, мокра и тежка, се спускаше до под кръста. Без грим лицето й изглеждаше уязвимо. Сини очи, бели зъби, скули, кожа. Приличаше на четиринайсетгодишно момиче, само че много високо. И дължината на една нормална хавлиена кърпа беше крайно недостатъчна, за да прикрие този ръст.
— Мисля, че трябва да се обадя на Блейк — каза Харпър, — за да знае къде сме.
— Не му казвай нищо — отвърна Ричър. — Ако му кажеш, нещата могат да излязат от контрол.
Тя кимна.
