Лесни за убиване

— Ще му кажа само, че сме близо.

Той поклати глава.

— Нещо още по-неопределено. Кажи му, че утре ще се срещнем с някакъв тип, който може да ни каже нещо интересно.

— Ще внимавам — отвърна тя, седна пред огледалото и се вгледа в косата си. Кърпата се вдигна нагоре. — Ще извадиш ли телефона ми от чантата?

Ричър отиде до леглото и бръкна в чантата й. Лъхна го лек аромат. Напипа телефона, извади го и й го подаде.

— Нищо конкретно, нали? — повтори той.

Тя кимна и отвори апарата.

— Не се тревожи.

— Мисля, че и аз ще взема душ — каза той.

Харпър му се усмихна.

— Приятна баня. Няма да влизам, обещавам.

Той влезе в банята и затвори вратата. Дрехите на Харпър и бялото й дантелено бельо висяха на закачалката на вратата. Ричър се поколеба дали да не се облее със студена вода, но реши да разчита единствено на волята си. Пусна топлата вода. Съблече се и остави дрехите си на купчина на пода, после извади сгъваемата четка и си изми зъбите само с вода. Влезе под душа и се изми със същия сапун и шампоан, които беше използвала Харпър. Опита се да се успокои. След това се отказа и пусна ледената вода. Една минута, две минути, дъхът му спря. Затвори крана и опипом намери кърпата.

Харпър почука на вратата.

— Свърши ли? — попита го. — Искам да си взема дрехите.

Той разгъна кърпата и я уви около кръста си.

— Да, можеш да влезеш.

— Само ми ги подай.

Той ги улови с едната си ръка и ги откачи от закачалката, после отвори вратата и й ги подаде. Избърса се и се облече, което хич не беше лесно в тясното пространство. Приглади косата си с пръсти, остана неподвижно една минута, после отвори вратата и излезе. Харпър беше до леглото, облечена само с част от дрехите си. Останалите бяха сгънати на облегалката на стола пред тоалетката. Беше сресала косата си назад. До кофичката за лед беше телефонът й.

— Какво му каза? — попита Ричър.

— Каквото се разбрахме — отговори тя. — Че утре сутрин имаме среща. Нищо конкретно.

Беше облякла ризата, но вратовръзката беше преметната на стола. И сутиенът. И панталоните от костюма.

— Той каза ли нещо?

— Поултън е в Спокейн. Информацията от „Херц“ не води доникъде. Колата е била наета от някаква жена в командировка. Шофьорът от Ю Пи Ес обаче ще си спомни доста неща, както изглежда. Ще разговарят с него тази вечер, но разликата във времето е три часа, така че няма да научим нищо до утре сутринта. Установили са датата по бейзболния мач и ще проверят в архива.

— Със сигурност там няма да пише „Ласал Крюгер“.

— Така е, но това вече няма значение, нали? Ние го открихме.

Седна на леглото с гръб към него.

— Благодарение на теб. Ти се оказа съвършено прав. Умен човек с най-прозаичен мотив.

Харпър пак се изправи и се заразхожда неспокойно в тясното пространство между масата и леглото. Беше обула бикините си — виждаше се през цепката на ризата. Задникът й беше чудесен. Краката й бяха стройни. И дълги. Стъпалата й бяха малки и изящни за високия й ръст.

— Трябва да го отпразнуваме — каза тя.

Ричър изправи възглавниците на таблата в далечния край на леглото и се облегна на тях. Вдигна очи към тавана и се заслуша в трополенето на дъжда по покрива.

— В такива мотели не сервират по стаите — отбеляза той.

Тя се обърна към него. Горните две копчета на ризата й бяха разкопчани. В такава ситуация е важно разстоянието между копчетата. Ако са близо едно до друго, няма голямо значение. Но тези бяха доста раздалечени.

— Заради Джоди, нали? — попита тя.

Той кимна.

— Разбира се.

— Ако не беше тя, щеше да го искаш, нали?

— Искам го. — Замълча за миг и добави: — Но няма да го направя заради Джоди.

— Харесвам това качество у мъжа — погледна го Харпър и му се усмихна.

Той не отговори.

— Непоколебимост — добави тя.

Той не отговори. Настъпи мълчание, нарушавано само от неотслабващото трополене на дъжда по покрива.

— Това е привлекателно качество — каза тя.

Той погледна към тавана.

— А на теб не ти липсват привлекателни качества.

Ричър се заслуша в дъжда. Харпър въздъхна едва чуто и се отдръпна малко, но достатъчно, за да снижи градуса на напрежението.

— Значи ще се преместиш в Ню Йорк? — попита го тя.

— Така смятам — отговори той.

— Тя ще се разсърди заради къщата. Баща й ти я е завещал.

— Може би — отвърна Ричър, — но ще трябва да го преглътне. Според мен баща й ми остави правото на избор. Или къщата, или парите, които мога да получа за нея. Той ме познаваше доста добре и не би се изненадал, нито обидил.

— Все пак проблемът има някаква емоционална страна.

— Не виждам защо. Тя не е израсла в нея. Всъщност никога не са живели там. Това е просто една дървена постройка.

— Но е нещо като котва. Поне за нея.

— Заради това я продавам.

— И тя, естествено, се безпокои.

Той сви рамене.

— Ще свикне. Аз ще съм наблизо, независимо дали имам къща, или не.

Отново настъпи тишина. Дъждът сякаш понамаля. Харпър седна на леглото срещу него и подви голите си крака.

— Все още ми се празнува — прошепна тя и се наклони към него. — Целувка заради повода. Нищо повече.

Той я погледна, притегли я към себе си с лявата си ръка и я целуна по устните. Харпър обгърна главата му с ръка и зарови пръсти в косата му. Наклони глава и разтвори устните си. Той почувства езика й в устата си. Затвори очи. Езикът й настоятелно се пъхна дълбоко в устата му. Приятно усещане. Той отвори очи и видя нейните съвсем наблизо, плътно затворени. Отблъсна я лекичко и се отдръпна, изпълнен с чувство за вина.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Какво? — попита го тя, едва поемайки си дъх.

— Не бях откровен с теб.

— В смисъл?

— Не мисля, че Крюгер е нашият човек.

— Какво!?

Настъпи мълчание. Бяха на сантиметри един от друг, пръстите й все още бяха сплетени в косата на тила му.