Лесни за убиване

Значи трябва или да отстраниш ченгето, или да минеш покрай него. Най-напред обмисляш възможността да го отклониш по някакъв начин. Какво трябва да се случи, за да се отдалечи оттук? Може би голяма автомобилна катастрофа на кръстовището. Или заплаха за бомба в училището. Само че, доколкото ти е известно, в селото няма училище. По шосето видя жълти автобуси с ученици на път за Портланд. И училището вероятно е към друг участък. Няма да е лесно да се предизвика и автомобилна катастрофа. Ти едва ли искаш да участваш в нещо подобно. А как тогава ще накараш други двама шофьори да катастрофират?

Може би бомбена заплаха. Но къде? В участъка? Не става. Ще кажат на ченгето да остане там, където е, вън от опасност, докато не проверят всичко. Къде другаде? Може би някъде, където се събират хора. Някъде, където ще е необходимо всички полицаи да поддържат реда при евакуацията. Селото обаче е много малко. Къде се събират хората? Може би в църквата. Виждаш камбанарията, недалеч от главната улица. Не можеш да чакаш до службата в неделя. Библиотеката? Там сигурно няма никой. Най- много две-три старици, които се занимават с плетките си, а не с книгите. Другото ченге ще се справи само с евакуирането за три секунди.

Освен това бомбената заплаха означава телефонно обаждане. Започваш да мислиш за това. Откъде? Телефонните разговори се засичат. Можеш да се върнеш на летището в Портланд и да позвъниш оттам. Невъзможно е да се засече телефонно обаждане от летище. Освен това във важния момент ще бъдеш на огромно разстояние от мястото. Безопасно, но и безполезно обаждане. Параграф 22. А на километри от мястото, където се намираш, сред проклетите Скалисти планини няма никакъв телефонен автомат. Не можеш да използваш мобилния си телефон, защото номерът неизбежно ще се появи в сметката ти, което е равносилно на самопризнание в съда. А и на кого да се обадиш? Гласът ти е твърде характерен и се запомня лесно. Не можеш да допуснеш да го чуе който и да било. Твърде опасно е.

Колкото повече мислиш, толкова повече се убеждаваш, че стратегията ти трябва да е свързана с телефон. Все пак има един човек, който би могъл да чуе гласа ти. Проблемът обаче е геометричен. Четириизмерен. Време и пространство. Трябва да се обадиш оттук, на открито, където си, недалеч от къщата, а не можеш да използваш мобилния си телефон. Безизходица.

Излязоха от тунела и продължиха на запад заедно с потока от коли. Шосе 3 се разклоняваше леко на север, към началото на магистралата. Беше бляскава вечер в Ню Джърси — навсякъде мокър асфалт, със светлинни ореоли в мъглата, нанизани като огърлица.

Заведението, което търсеха, беше край пресечната точка на три шосета. Неоновата реклама обявяваше, че заведението е на Макстиофан, което, доколкото Ричър разбираше келтски, беше еквивалент на Стивънсън. Сградата бе ниска, с плосък покрив. Стените бяха облицовани с кафяви дъски и във всеки прозорец светеше неонова детелина. Паркингът беше зле осветен и почти празен. Ричър паркира небрежно, под ъгъл, върху две съседни места, слезе от колата и се огледа. Беше студено.

— Няма кадилак — отбеляза той. — Още не е дошъл.

Харпър погледна предпазливо към входа.

— Малко сме подранили — каза тя. — Ще трябва да почакаме.

— Ако предпочиташ, можеш да чакаш тук.

Тя поклати глава.

— Била съм и на по-лоши места.

Ричър трудно би могъл да си представи къде и кога. През вратата се влизаше в малко фоайе, два на два, с автомат за цигари и протрито и омазнено килимче на пода. Вътрешната врата водеше към тъмно помещение, вонящо на бира и цигарен дим. Нямаше никаква вентилация. Неоновите детелини светеха и вътре и придаваха на мястото призрачна атмосфера. Стените бяха облицовани с потъмнели и лепкави дъски, опушвани от цигарите от петдесет години. Барът представляваше дълга дървена конструкция с две половини от бъчва, монтирани отпред. Пред бара имаше високи столчета от червена пластмаса и по-ниски, също пластмасови, около масите — бъчви с кръгъл плот от лакиран шперплат. Шперплатът беше вдлъбнат и изпоцапан от хиляди ръце и пръсти.

В цялото заведение имаше само осем посетители — без бармана. Всички бяха мъже и пред всеки имаше халба бира. Взираха се в новодошлите. Нито един не приличаше на военен. Някои изглеждаха прекалено възрастни, други — прекалено безволеви. Някои бяха с дълги мръсни коси. Обикновени работници. Или може би безработни. Но всички ги гледаха враждебно и заканително. Мълчаха, сякаш бяха прекъснали разговорите им.

Ричър ги огледа, един по един, достатъчно дълго и пренебрежително, за да им покаже, че не е впечатлен, но и достатъчно кратко, за да не си помислят, че се интересува от някого от тях. После застана пред бара и дръпна един стол за Харпър.

— Каква е наливната бира? — попита той бармана.

Онзи беше с мръсна риза без яка, с басти отпред. На рамото си беше преметнал кърпа за бърсане на чаши. Изглеждаше на около петдесет, с посивяло лице и с шкембе. Не отговори.

— Каква бира имаш? — попита Ричър пак.

Никакъв отговор.

— Ей, да не си глух? — обади се Харпър.

Беше седнала странично на стола. Сакото й беше разтворено, а косата — разпусната.

— Хайде да сключим сделка — продължи тя. — Ти ще ни дадеш бира, а ние ще ти дадем пари. Може да се превърне и в бизнес, нали? Нещо като крайпътно заведение.

Барманът я погледна.

— Не съм ви виждал тук преди — каза той.

Харпър се усмихна.

— Ние сме нови клиенти. В това е цялата работа, нали? Трябва да разшириш клиентелата си. Ако го правиш както трябва, скоро можеш да станеш най-известният барман на щата.

— Какво искате? — попита барманът.

— Две бири — отговори Ричър.

— Освен това?

— Вече се радваме на сърдечното посрещане.

— Хора като вас не идват тук, освен ако не искат нещо.

— Чакаме Боб — отговори Харпър.

— Кой Боб?

— Боб с късата коса, който кара кадилак девил — отговори Ричър. — Боб от армията, който идва тук всяка вечер към осем.

— Него ли чакате?

— Да — отговори Харпър.

Барманът се усмихна. Жълти зъби, някои от които липсваха.

— Е, в такъв случай ще трябва доста да почакате.

— Защо?

— Поръчайте си пиячка и ще ви кажа.

— Опитваме се да го направим от пет минути — каза Ричър.

— Какво искате?

— Две бири — отговори Ричър. — Наливни, каквито и да са.

— Будвайзер и будвайзер светло.

— По една от двете.

Барманът свали две чаши от рафта зад гърба си и ги напълни. Заведението все още беше притихнало. Ричър усещаше осем чифта очи, вперени в гърба му. Онзи остави бирите върху плота. И двете имаха по два сантиметра пяна. Барманът извади от една купчина две подложки и ги хвърли пред тях, както се раздават карти. Харпър извади портфейл от джоба си и хвърли десетачка между чашите.

— Задръж рестото — каза му. — Е, защо ще се наложи да чакаме дълго Боб?

Барманът се усмихна отново, дръпна банкнотата, сгъна я и я мушна в джоба си.

— Защото Боб е в затвора, доколкото знам.

— За какво?