Лесни за убиване

Не е ничий човек, помисли си Ричър.

— Той е дребна риба. Продава стоката от багажника на колата си, на паркинга. Никакви амбиции. Няма достатъчно голям стимул, заради който си струва да убива хора.

— Тогава как ще ни помогне?

— Ще назове други имена. Има доставчици, знае кои са другите играчи. Някой от другите играчи ще назове още имена и така нататък.

— Мислиш ли, че се познават?

Ричър кимна.

— Това е верига. Всеки си има специалност, територия и всичко останало.

— Може да ни отнеме доста време.

— Тук ми харесва географското местоположение — отвърна той.

— Географското местоположение ли? Защо?

— Защото има смисъл. Ако си военен и искаш да откраднеш оръжие, откъде ще го откраднеш? Няма да тръгнеш по казармите нощем, за да го измъкваш от шкафовете. Така ще имаш на разположение около осем часа, докато онези се събудят и открият, че проклетите им пистолети липсват.

— Тогава откъде?

— Отнякъде, където липсата им няма да се забележи, а това значи склад с неприкосновени запаси за следващата война.

— И къде има такъв?

— Виж картата на междущатските пътища.

— Защо?

— Защо мислиш, че са ги построили? Във всеки случай не за да може семейство Харпър да отиде на почивка с колата си до Йелоустон Парк. А за да могат да се придвижват войски и оръжия бързо и лесно.

— Наистина ли?

Ричър кимна.

— Разбира се. Построил ги е Айзенхауер през петдесетте, в разгара на Студената война, а Айзенхауер е възпитаник на академията „Уест Пойнт“ до мозъка на костите си.

— Е, и?

— Ами погледни къде се пресичат междущатските пътища и значи някъде там, наблизо, има и склад за оръжие, за да може веднага да се разпраща във всички посоки. Повечето все пак са край бреговете, защото старият Айк Айзенхауер не се е тревожел, че в Канзас могат да спуснат парашутисти, а е очаквал кораби от морето.

— И Ню Джърси е подходящ за това, така ли?

— Идеално стратегическо разположение. За това има много складове и съответно много кражби.

— Следователно Боб може и да знае нещо.

— Той ще ни даде посоката. Нищо повече не можем да очакваме от него.

Обядът му няма да свърши работа. Никаква. Наблюдаваш внимателно през бинокъла, докато трае всичко. Иззад ъгъла се появява втора черно-бяла патрулна кола и бавно се изкачва по склона. Спира до първата и остава там с включен двигател. Две проклети патрулни коли, една до друга. Може би в местния участък нямат повече.

Виждаш само част от тях. Стъклата и на двете коли са свалени. Новодошлият подава на колегата си книжен плик и затворена чаша кафе, като внимава да ги държи изправени. Наместваш фокуса на бинокъла. Виждаш как другото ченге протяга ръце. Образът е плосък, двуизмерен, сякаш това са пределните възможности на бинокъла. Ченгето поема най-напред чашата с кафето. Оставя я в поставката на таблото. После взема плика. Подпира го на стъклото и го отваря, за да види какво има вътре. Надниква и се усмихва. Лицето му е едро и месесто. Вероятно са му донесли хамбургер, а може би два, и парче сладкиш. Затваря плика и го прибира вътре. Почти сигурно го хвърля на седалката до себе си.

След това главата му се раздвижва. Разговарят. Ченгето се оживява. Млад човек е. Кожата на лицето му е изпъната. Доволен е от себе си. Вживява се във важната си мисия. Наблюдаваш го продължително. Виждаш доволното му изражение. Питаш се какво ли ще е изражението му, когато почука на вратата й, за да използва тоалетната, и никой не му отвори. Защото в този момент решаваш две неща — ще влезеш там и ще свършиш работата. И ще го направиш, без да убиваш преди това ченгето, просто защото искаш да видиш как ще се промени физиономията му.

За определен период от време нисан максима беше любимата кола на наркопласьорите, така че беше съвсем подходящо да отидат с нея до онзи бар в Ню Джърси. На паркинга щеше да изглежда съвсем невинна. Правителствените коли, без обозначения, никога не изглеждаха така. Ако обикновен човек можеше да си позволи да плати двайсет хилядарки за свястна кола, нямаше да се поколебае да я поръча с лети джанти и всевъзможни други екстри. Но правителството никога не си го позволяваше и колите им се познаваха отдалеч по твърде обикновения им вид — сякаш отстрани е написано: полицейска, без обозначения. Ако Боб забележеше такава кола на паркинга пред заведението, щеше да наруши отдавна установените си навици и да прекара вечерта някъде другаде.

Караше Ричър. Харпър предпочете да не го прави по тъмно и при задръстванията привечер. А движението наистина беше натоварено. Напредваха бавно, пред входа на тунела почти спряха. Ричър пусна радиото и намери една радиостанция, по която някаква жена обясняваше колко време ще трябва да чакат. Четирийсет, четирийсет и пет минути. Беше двойно по-бавно от ходенето пеша. Продължиха с това темпо и през тунела, дълбоко под река Хъдсън. Дворът на къщата му се намираше на деветдесет километра нагоре по течението. Припомни си го. Наистина беше хубав, почвата беше плодородна. Тревата израстваше до половин метър. Имаше и много дървета. Кленове, които ставаха много красиви в ранната есен, и кедри — вероятно ги бе засадил Лион, защото бяха изкусно подредени. Листата на кленовете бяха опадали, а от кедрите се ронеха малки пурпурни зрънца. През оголелите клони се разкриваше панорамна гледка на отсрещния бряг на реката. Там беше академията „Уест Пойнт“, а тя заемаше важно място в живота му.

Но той не страдаше от носталгия. Да си скитник означава да гледаш напред, а не назад. Интересува те бъдещето. А за него важна част от бъдещето беше новото. Да посети места, които не познава, и да зърне неща, които не е виждал. Иронията на живота му беше, че макар и да бе обиколил почти целия свят по едно или друго време, чувстваше, че е видял ужасно малко. Животът, прекаран в армията, е като тичане по тесен коридор, с вперени право напред очи. Встрани има всевъзможни изкушения, които трябва да пренебрегнеш. Сега искаше да обходи страничните пътища. Искаше му се да се впусне в безумен зигзаг, в която посока и по което време пожелае.

Нямаше да стане, ако трябва да се връща всяка вечер на едно и също място. Следователно решението му беше правилно. Каза си: Продай къщата. Къщата вече е на пазара. И сякаш някаква тежест падна от раменете му. Не ставаше дума само за ежедневните грижи, макар че и това беше важно. Край на проблемите със спуканите тръби, сметките в пощенската кутия, доставките на газ и застраховките. Чувстваше се свободен. Сякаш отново се бе върнал в света, необременен. Свободен и готов да пътува. Сякаш бе отворил някаква врата, през която бе нахлула слънчева светлина. Усмихна се в полумрака на тунела.

— Да не би това тук да ти доставя удоволствие? — попита го Харпър.

— Най-прекрасното пътуване живота ми — отговори той.

Чакаш и наблюдаваш, час след час. Такъв перфекционизъм не се среща често. Ти си самото съвършенство и ще трябва да го съхраниш. За да имаш сигурност. И вече е ясно, че ченгето няма да се махне. Яде в колата си, от време на време използва тоалетната й и това е всичко. Затова започваш да мислиш за евентуалното му отвличане и затваряне, може би малко преди осем сутринта. След това можеш да се представиш за него. Можеш да изчакаш малко в колата, а после да почукаш на вратата на Симека, сякаш искаш да се облекчиш. Мислиш за това около секунда и половина и след това, разбира се, отхвърляш идеята. Униформата му няма да ти стане. Освен това ще трябва да размениш няколко думи с агента на ФБР при смяната в осем. Веднага ще разбере, че нещо не е наред. Това тук не е голям полицейски участък като в Ню Йорк или Лос Анджелис, където хората почти не се познават.