— Така е.
— В такъв случай Ричър трябва ли да пътува?
Блейк се замисли, а Ричър кимна.
— Ще пътувам — каза той. — Името със сигурност ще е фалшиво, а документите на Ю Пи Ес няма да ни отведат доникъде. Убиецът е твърде умен, за да допусне елементарната грешка да остави такива следи.
Блейк кимна.
— Съгласен съм — каза той. — Ричър ще пътува.
Тръгнаха с шевролет на ФБР и стигнаха до летището малко преди да се стъмни. Наредиха се на опашката заедно с адвокатите и лобистите, които непрекъснато сноват между Вашингтон и Ню Йорк. Ричър беше единственият човек на опашката, който не беше с костюм — и сред мъжете, и сред жените. Стюардесите като че ли познаваха повечето пътници по име и ги поздравяваха на входа като стари познайници. Харпър тръгна по пътеката и избра две места най-отзад.
— Не бързаме да слезем, нали? — каза тя. — Ще се срещнеш с Козо чак утре.
Ричър не отговори.
— Джоди също няма да се е прибрала толкова рано — добави тя. — Адвокатите работят много. Особено тези, които искат да станат съдружници.
Той кимна. Миг преди това си бе помислил същото.
— Затова ще седим тук. По-спокойно е.
— Двигателите се съвсем близо — отбеляза той.
— Но пък онези с костюмите не са.
Ричър се усмихна и седна до прозореца.
— Освен това ще можем да разговаряме — добави тя. — Не обичам другите да ме чуват.
— Би трябвало да поспим — каза той. — Чака ни доста работа.
— Знам, но най-напред трябва да поговорим. Само пет минути, съгласен ли си?
— За какво да говорим?
— За драскотините по лицето й. Искам да разбера какво означават.
Ричър я погледна.
— Защо? Да не би да искаш сама да разгадаеш случая?
Тя кимна.
— Не бих се отказала от възможността да го арестувам.
— Амбициозна ли си?
Тя се намръщи.
— По-скоро имам състезателен дух.
Той се усмихна.
— Лиза Харпър срещу ниско подстриганите.
— Точно така — отвърна тя. — С нас, обикновените агенти, се отнасят като с боклуци.
Двигателите зареваха и самолетът се отдели от ръкава. Направи завой и се насочи към пистата за излитане.
— Е, какво ще кажеш за драскотините по лицето й?
— Мисля, че доказват тезата ми — отвърна той. — Мисля, че те са единственото най-ценно доказателство, с което разполагаме.
— Защо?
— Защото са направени неуверено, неумело. Мисля, че убиецът се крие зад очевидното. Това доказва, че не е този, за когото се представя. Ето, аз например се зачудих още в самото начало защо няма насилие. Онзи сякаш е анализирал действията си и си е казал: „Аха, не показвам никакъв гняв.“ И при следващото убийство решава да се поправи, но тъй като в действителност не изпитва гняв, резултатът е нулев.
Харпър кимна.
— Дори не е трепнала според Стейвли.
— Почти безкръвно — добави Ричър. — Като че ли изпълнява някакво техническо упражнение, каквото си е било всъщност, защото се опитва да скрие съвсем прозаичен, земен мотив зад някакъв психарски маскарад.
— Накарал я е да го направи сама.
— И аз мисля така.
— Но защо?
— Може би за да няма отпечатъци, за да не се разбере, че е левак, за да демонстрира властта си над жертвата…
— Доста голяма власт, не смяташ ли? Но и това обяснява защо драскотините са толкова незначителни. Тя не би си причинила силна болка.
— Така е — съгласи се той сънливо.
— И защо точно Алисън? Защо е чакал до четвъртата жертва?
— Това е непрекъснат стремеж към съвършенство, предполагам. Човек като него мисли непрекъснато за подобрения.
— Това прави ли я по-специална по някакъв начин? По-значителна?
Ричър сви рамене.
— Това са неща за ниско подстриганите. Ако мислеха така, сигурен съм, че щяха да го кажат.
— Може да я е познавал по-добре от другите. Или да е работил с нея.
— Може би. Но не навлизай в територията на шефовете си. Стой на земята. Ти си обикновен агент, забрави ли?
Харпър кимна.
— И обикновеният мотив са парите.
— Няма друг начин — отговори Ричър. — Нещата опират или до любов, или до пари. Тук не може да става дума за любов, защото от нея човек полудява, а онзи тип не е луд.
Самолетът направи завой и застана в началото на пистата. Изчака секунда и се понесе напред. Ускори и се издигна тежко във въздуха. Светлините на Вашингтон се появиха под илюминаторите.
— Защо е променил интервала? — Харпър повиши глас, за да надвика рева на двигателите.
— Може би така му е хрумнало.
— Хрумнало ли?
— Искал е да се позабавлява. За вас, ченгетата, няма нищо по-объркващо от една схема, която се променя.
— Ще се промени ли отново?
Самолетът полетя хоризонтално и двигателите забучаха равномерно.
— Всичко свърши — каза Ричър. — Жените са под охрана, съвсем скоро ще го арестувате.
— Толкова ли си сигурен?
— Няма смисъл да се заемаш с нещо, ако си сигурен, че ще се провалиш.
Той се прозя, облегна глава на седалката, намести се и затвори очи.
— Събуди ме, когато пристигнем — каза й той.
Събуди го спускането на колесника, на хиляда метра над летище Ла Гуардия в Ню Йорк. Погледна часовника си и видя, че е спал петдесет минути. В устата си усещаше горчивия вкус на умората.
— Искаш ли да вечеряме някъде? — попита Харпър.
Той премигна и пак си погледна часовника. Очакваше, че Джоди ще се прибере най-рано след час. А може би след два, дори три. Трябваше да убие времето.
— Имаш ли нещо предвид? — попита той.
— Не познавам Ню Йорк много добре. Аз съм от Аспен.
— Знам един приличен италиански ресторант — каза той.
— Запазиха ми стая в някакъв хотел на Парк Авеню и Трийсет и шеста улица. Предполагам, че ще спиш при Джоди.
Той кимна.
