Лесни за убиване

— Задължен ми е — каза той. — Е, да тръгваме.

Тя подкара внимателно, докато излязоха от паркинга. Мина покрай охраната на ФБР и увеличи скоростта. При първия пропускателен пункт на морската пехота Ричър видя как няколко войници обърнаха глави след тях.

— Е, за какво става дума? — попита Харпър.

— За истината и лъжата. Също за средствата, мотива и възможностите. Светата троица на прилагането на закона. Трябва да разполагаме и с трите, за да има резултат, нали?

— Не мога да измисля дори и едно от трите — каза тя. — Къде е тайната?

Харпър мина доста бързо и покрай втория пункт на морската пехота. И отново след тях се обърнаха няколко глави с каски.

— В подробностите. Знаем всичко, което би трябвало да знаем, а някои неща са ни известни отдавна. Само че навсякъде се проваляме. Големи грешки и грешни предположения.

Тя зави наляво. Излязоха на шосе 95. Движението беше натоварено, макар че още бе рано за сутрешните задръствания. Харпър се опита да премине в друга лента, но се оказа невъзможно и тя настъпи спирачките.

— По дяволите! — изруга Ричър.

— Не се безпокой. Симека има охрана. Всички са под наблюдение.

— Не е достатъчно. Не и преди да сме пристигнали там. Този тип е много, много ловък.

Харпър кимна. Минаваше ту вляво, ту вдясно, търсейки най-свободната лента. Навсякъде положението беше едно и също. Стрелката спадна от шейсет на четирийсет километра в час. После на трийсет.

Проследяваш първото му отиване до тоалетната с бинокъл. Седял е в колата близо час, отдавна е изпил кафето, което си е донесъл. Сега трябва да се освободи от него. Вратата се отваря, той се завърта леко, спуска крак долу и се измъква. Тялото му е изтръпнало от седенето. Протяга се, подпира се за момент с ръка на покрива на колата. После затваря вратата и тръгва по алеята към входа на къщата. Нагоре по пътеката. Виждаш го да се качва на верандата. Вдига ръка, за да позвъни. После се отдръпва леко и чака да му отворят.

Не я виждаш на вратата. Ъгълът не позволява. Полицаят се усмихва, кимва и влиза. Ти не сваляш бинокъла от очите си и след три-четири минути той се връща на верандата и подхвърля нещо през рамо. После се обръща и тръгва надолу по пътеката. Продължава по алеята. Стига до колата и се качва. Потъва в седалката. Озърта се. Наблюдава.

Харпър сви вдясно и подкара колата по банкета, покрай върволицата от коли. Успя да ускори до четирийсет, четирийсет и пет, подминавайки пъплещите коли вляво. Банкетът беше неравен, осеян с чакъл.

— Какви големи грешки? — попита тя. — Какви грешни предположения?

— Удивителни при създалите се обстоятелства — отговори той. — Но вината не е само наша. Мисля, че и ние преглътнахме няколко големи лъжи.

— Какви лъжи?

— Големи, красиви, умопомрачителни лъжи — отговори той. — Толкова големи и очевидни, че никой не разбра.

Тя въздъхна и се опита да се успокои, след като полицаят излезе. Цял ден влизаше и излизаше. Пречеше й да се съсредоточи. За да изсвириш подобна музика правилно, трябва да изпаднеш в нещо като транс. А проклетото ченге само я прекъсваше.

Седна и го изсвири отново, десет, петнайсет, двайсет пъти, от началото до самия край. Нотите бяха безупречни, но това не беше нищо. Смисълът беше ли там? Звуците бяха ли наситени с чувство, с мисъл? Струваше й се, че като цяло е успяла да го постигне. Изсвири го още веднъж и после пак. Усмихна се. Видя отражението си върху блестящия черен капак и се усмихна отново. Напредваше. Сега оставаше само да увеличи темпото. Но не много. Предпочиташе да свири Бах бавно. Прекалената бързина опростяваше неговата музика. Независимо че всъщност тя си беше банална. Но това според нея беше част от интелектуалната игра на композитора. Сякаш нарочно беше писал банална музика, която просто трябваше да се изпълнява с голяма церемониалност.

Тя се изправи и се протегна, затвори капака на пианото и излезе от стаята. Следващият проблем беше обядът. Хранеше се насила. Може би всички, които живеят сами, имат подобен проблем. Самотното хранене не беше забавно.

На паркета в коридора имаше следи от големи кални стъпки. Проклетото ченге разваляше всичко. Пречеше й да се съсредоточи, унищожаваше блясъка на паркета й. Взря се в стъпките и тогава на вратата отново се позвъни. Онзи идиот идваше пак. Какво му ставаше? Не можеше ли да контролира пикочния си мехур? Заобиколи калните стъпки и отвори вратата.

— Не — каза тя.

— Какво?

— Не може да използвате тоалетната. Омръзна ми.

— Но, госпожо, налага ми се. Такава беше уговорката.

— Уговорката се промени. Не искам да влизате повече. Това е нелепо. Влудява ме!

— Но аз трябва да бъда тук.

— Нелепо е — повтори тя. — Не се нуждая от защитата ви. Просто си вървете, чувате ли?

Затръшна вратата решително, заключи я и отиде в кухнята. Дишаше учестено.

Не влиза вътре. Наблюдаваш много внимателно. Стои на верандата, изненадан в началото. После малко ядосан. Личи си по жестовете му. Казва нещо сякаш за да се защити, накланяйки се леко назад в самоотбрана, и след това тя сигурно затръшва вратата под носа му, защото той изведнъж отстъпва назад. Изглежда обиден. Стои неподвижно и се взира пред себе си, после се обръща и тръгва надолу по пътеката само двайсет секунди след като се беше изкачил по нея. Какво става?

Полицаят отваря вратата и сяда на седалката, с крака отвън. Взема микрофона на радиостанцията, държи го в ръка пред устата си, но явно се отказва. Оставя микрофона на мястото му. Не може да се оплаче на сержанта си, че дамата вече не го пуска да пикае. Какво ще направи сега? Това ще промени ли нещо?

Стигнаха до Андрюс, като караха през повечето време по банкета. В самата база цареше пълно спокойствие. Не се случваше нищо особено. Във въздуха се виждаше хеликоптер, но той беше доста далеч и шумът не достигаше до тях. Трент се беше обадил на пропуска. Това беше ясно, защото дежурният ги очакваше. Вдигна бариерата и им каза да спрат пред транспортната служба на морската пехота и да попитат в сградата.

Харпър спря жълтата кола до три маслиненозелени шевролета и изключи двигателя. Ричър слезе и тръгна към входа, а тя го последва. Посрещна ги някакъв ефрейтор, който огледа Харпър и ги прехвърли на някакъв сержант, който също я огледа и ги прехвърли на някакъв капитан. Капитанът се взря в Харпър и им обясни, че нов транспортен боинг трябва да извърши пробен полет до Сан Диего, но в последния момент маршрутът е бил променен до Портланд, така че могат да се качат на него. Каза им, че няма да има други пътници и че излитането е след три часа.

— Три часа!? — възкликна Ричър.

— Портланд е гражданско летище — отвърна капитанът. — Има проблем с графика на полетите.

Ричър не отговори. Капитанът сви рамене.

— Полковникът не можа да направи нищо повече от това.

28

Капитанът ги заведе в чакалня на втория етаж. Явно често се използваше. Осветлението беше луминесцентно, подът бе покрит с линолеум, имаше пластмасови столове, безредно струпани около ниски