за Ричър. Харесваше го. Наистина. Радваше се, че го беше видяла. Обърна се на другата страна и прогони тези мисли от ума си, защото не очакваше да го види пак.
Минаха двайсет минути, преди Харпър да отвори вратата. Не почука, просто завъртя ключа и влезе. Беше по риза, с навити до лактите ръкави. Ръцете й бяха слаби и загорели от слънцето. Косата й беше разпусната. Не носеше сутиен. Може би го беше забравила в стаята в Трентън.
— Искал си да дойда — каза тя.
— Все още ли не са те отстранили от разследването?
Тя се погледна в огледалото. После се обърна към него.
— Не са. Това е преимуществото на обикновените агенти. Не ги обвиняват за безумните идеи на някой друг.
Той не каза нищо. Гледаше я.
— Защо ме повика? — попита тя.
— Исках да ти задам един въпрос. Какво щеше да стане, ако вече знаехме как е доставена боята и бяхме попитали за това Алисън Ламар, а не шофьора на Ю Пи Ес?
— Вероятно щеше да ни каже същото. Според Поултън шофьорът е надежден.
— Не — възрази Ричър. — Той може да е надежден, но тя щеше да ни излъже.
— Така ли? Защо?
— Защото всички те ни лъжат, Харпър. Разговаряхме със седем жени и всички, до една, излъгаха. Разказваха небивалици за съквартирантки и доставки по погрешка. Това са глупости. Ако бяхме попитали Алисън, щеше да каже същата дивотия.
— Откъде знаеш?
— Знам, защото Симека ни излъга. В това съм напълно сигурен. Сега го осъзнах. Не е имала никаква съквартирантка. Никога. Просто няма как.
— Защо?
— Защото къщата й нямаше да изглежда така. Ти я видя. Видя как живее. Затворено и уединено. Всичко беше излъскано, чисто и подредено. До педантичност. Такъв човек не би могъл да издържи чуждо присъствие дори и само за един ден. Видя колко бързо ни изпрати, а някога бяхме приятели. Не е финансово притеснена, за да има нужда от съквартирантка заради парите. Видя колата й, голям, нов седан. И пианото. То може би е по-скъпо и от колата. А видя ли колко солидно беше таблото с инструментите?
— Аргументираш всичко с някакво си табло за инструменти?
— Аргументирам го с всичко. Показателно е.
— Тогава какво твърдиш?
— Твърдя, че е очаквала доставката, както и Алисън. Както и всички останали. Кашоните пристигат, те се радват, както Алисън, после правят място и ги прибират.
— Не е възможно. Защо да го правят?
— Защото убиецът ги държи по някакъв начин — отговори Ричър. — Принуждава ги да участват. Принудил е Алисън да му даде списъка с имената им, принудил е Лорейн Стенли да открадне боята, да я скрие в Юта, да я изпрати в определено време, принудил е всяка от тях да приеме пратката и да я съхранява, докато той се подготви.
Харпър го изгледа втренчено.
— Как, по дяволите, е успял да направи всичко това?
— Не знам — отговори Ричър.
— Изнудване? Заплахи? Страх? Или пък им е казвал: „Прави каквото искам от теб и ще живееш, а другите ще умрат.“ Лъгал ги е поотделно?
— Просто не знам. Нещо не е както трябва. Тези жени не са от най-страхливите, нали? Алисън със сигурност не изглеждаше страхлива. А за Рита съм сигурен, че малко неща биха могли да я изплашат.
— Но тук не става дума само за участието им, нали? — отвърна Харпър. — Има и още нещо. По някакъв начин той ги принуждава да са доволни от всичко това. Алисън е казала „чудесно“, когато е получила кашона.
Замълчаха.
— Може би е изпитала някакво облекчение? Може би й е казал, че ако получи кашона от Ю Пи Ес, вместо от „Федеръл Експрес“ или следобед, вместо сутринта, или в определен ден от седмицата, това ще бъде знак, че всичко за нея е наред?
— Не знам — каза Ричър още веднъж.
Отново замълчаха.
— И какво искаш да направя? — попита Харпър.
Той сви рамене.
— Продължавай да мислиш. Сега само ти би могла да направиш нещо. Другите няма да стигнат доникъде, ако продължават в посоката, в която се движат в момента.
— Трябва да кажеш на Блейк.
Ричър поклати глава.
— Блейк няма да ме изслуша. Вече ми няма доверие, така че всичко е в твоите ръце.
— Може би и аз вече ти нямам доверие.
Тя седна на леглото до него, сякаш изведнъж беше отмаляла. Той я погледна особено.
— Какво? — попита Харпър.
— Камерата включена ли е?
Тя поклати глава.
— И защо се отказаха от това?
— Защото искам отново да те целуна.
— Защо?
— Защото предишния път ми хареса.
— А защо смяташ, че аз искам да те целуна?
— Защото и на теб ти хареса.
Тя се изчерви.
— Само целувка?
Ричър кимна.
— Е, добре.
Обърна се към него, той я прегърна и я целуна продължително и страстно както в мотела. След миг тя сложи ръка на гърдите му и го отблъсна.
— Трябва да спрем сега — каза тя.
— Да — съгласи се той.
Харпър се изправи несигурно и отметна косата си назад.
— Тръгвам — промълви тя. — Ще се видим утре.
Отвори вратата и излезе. Изчака в коридора, докато вратата се затвори плътно, после тръгна към асансьора. Той се излегна на леглото. Не заспа. Замисли се за послушанието и покорността, за средствата, мотивите и възможностите. За истината и лъжата. Прекара цели пет часа, мислейки за тези неща.
Харпър се появи отново в осем сутринта. Изглеждаше свежа и отпочинала, пълна с живот. Беше с нов костюм и вратовръзка. Ричър беше уморен, потиснат, с измачкани дрехи, потен от напрежение и измръзнал от студ. Въпреки всичко я чакаше напълно облечен до вратата.
— Да тръгваме — каза той. — Веднага.
Блейк седеше зад бюрото си така, както го бяха оставили. Може би беше прекарал там цяла нощ. Смачканият факс все още беше до лакътя му. Телевизорът продължаваше да работи без звук. Същият политически канал — вашингтонски репортер съобщаваше нещо от Пенсилвания Авеню, пред Белия дом. Времето изглеждаше хубаво. Синьо небе, чист студен въздух. Чудесен ден за пътуване.
— Днес ще работиш с документите — каза Блейк.
— Не. Трябва да замина за Портланд — възрази Ричър. — Ще ми осигуриш ли служебния самолет?
— Самолет ли? — учуди се Блейк. — В никакъв случай. Полудя ли? За нищо на света.
