— Вкъщи си е и не се е връщала тук. Твърди, че е съсипана, и й вярвам. Не мога да я обвиня.
Ричър кимна.
— Сериозен стрес. Трябва да замине някъде.
Блейк сви рамене.
— Къде? Не иска да се качи на самолет, а в състоянието, в което се намира, не искам да я пускам да шофира.
После погледът му се втвърди, сякаш се върна към реалността.
— Ще потърся друг консултант — каза той. — Когато го открия, ще си идеш оттук. Не ни помагаш никак. Ще трябва да уредиш нещата си с нашите хора от Ню Йорк.
Ричър кимна.
— Добре.
Блейк извърна лице, Харпър схвана знака и изведе Ричър от кабинета. Качиха се в асансьора и слязоха на третия етаж. Заедно стигнаха до познатата врата.
— Защо го е очаквала? — попита Харпър. — Защо само Алисън е очаквала кашона с боя?
Ричър сви рамене.
— Не знам.
Тя отвори вратата на стаята му.
— Добре. Лека нощ.
— Сърдиш ли ми се?
— Пропиля трийсет и шест часа.
— Не е така. Инвестирах трийсет и шест часа.
— В какво?
— Още не знам.
— Ти си странен човек — сви рамене тя.
— Така казват хората — отвърна той и я целуна невинно по бузата, преди тя да успее да се отдръпне. Влезе в стаята си. Харпър изчака, докато затвори вратата, и тръгна към асансьора.
Чаршафите и кърпите бяха сменени. Имаше нов сапун и шампоан, нова самобръсначка и нов флакон пяна за бръснене. Той обърна една чаша и пусна в нея четката си за зъби, после отиде до леглото и се изтегна с дрехите. Загледа се в тавана. След малко се повдигна на лакът и взе телефонната слушалка. Набра номера на Джоди. След четвъртото позвъняване чу гласа й — бавен и сънлив.
— Кой е? — попита тя.
— Аз съм — каза той.
— Три часът през нощта е.
— Без малко.
— Събуди ме.
— Извинявай.
— Къде си?
— Заключен в Куонтико.
Тя замълча за момент и той чу шума на телефонната линия и далечните нощни звуци на Ню Йорк — далечни клаксони, вой на сирена.
— Как вървят нещата?
— Не вървят — отговори той. — Канят се да ме сменят. Скоро ще се прибера у дома.
— У дома ли?
— В Ню Йорк — каза той.
Тя отново замълча и той пак чу сирената, този път много по-силно. Вероятно беше под самия й прозорец. Самотен звук.
— Къщата няма да промени нищо — каза той. — Казах ти вече.
— Утре ще заседават съдружниците — отвърна тя.
— Значи ще празнуваме, когато се върна. Ако не попадна в затвора. Все още не съм се оправил с Диърфийлд и Козо.
— Мислех, че ще забравят цялата история.
— Ако бях успял. Но не успях.
— Изобщо не трябваше да се забъркваш — каза тя.
— Знам.
— Все едно, обичам те.
— И аз. Желая ти успех утре.
— Благодаря. И аз на теб.
Той затвори и продължи да гледа тавана. Опита се да я види там, горе, но пред очите му бяха Лиза Харпър и Рита Симека — последните две жени, които бе искал да заведе в леглото си, но не бе успял заради обстоятелствата. Със Симека би било абсолютно неуместно. С Харпър щеше да е изневяра. Съвършено разумни причини, но причините да не се извърши нещо не унищожават първоначалния импулс. Спомни си тялото на Харпър, движенията й, искрената усмивка, прямия, пленителен поглед. Спомни си и лицето на Симека, невидимите синини, болката в очите. Спомни си живота й там, в Орегон — цветята, пианото, блясъка на мебелите, домашния уют, който трябваше да я защити. Затвори за миг очи, после пак ги отвори и се втренчи в белия таван. Надигна се и пак взе телефонната слушалка. Набра нула, с надеждата да му се обади телефонистката.
— Да? — каза глас, който не беше чувал досега.
— Обажда се Ричър — каза той. — На третия етаж съм.
— Знам кой сте и откъде се обаждате.
— Лиза Харпър все още ли е в сградата?
— Агент Харпър? Един момент, моля.
Линията утихна. Не се чуваше музика, нито предварително записани реклами. Пълна тишина. След малко гласът се обади пак:
— Агент Харпър все още е тук.
— Кажете й, че искам да я видя. Веднага.
— Ще предам — каза гласът.
Линията прекъсна. Ричър спусна краката си на пода и зачака, седнал в края на леглото.
Когато във Вирджиния е три сутринта, на тихоокеанското крайбрежие е полунощ — обичайното време за лягане на Рита Симека. Всяка вечер процедурата беше една и съща отчасти защото Рита беше организиран човек по природа и отчасти защото военното обучение беше затвърдило този навик, а и колко начина за лягане може да измисли човек, който винаги е живял и ще живее сам?
Започна с гаража. Изключи захранването на автоматичната врата, щракна резетата, провери дали колата е заключена и изгаси осветлението. След това заключи вратата, която водеше към мазето, провери инсталацията на парното. Качи се горе, изгаси осветлението в мазето и заключи вратата към коридора. Най-накрая заключи входната врата и сложи веригата.
После провери прозорците. Бяха четиринайсет и всички се заключваха. Беше късна есен и бе студено, така че всичките бяха затворени, но въпреки това ги провери още веднъж. Правеше го всяка вечер. Най- накрая взе кърпата за пианото и отиде в гостната. Беше свирила четири часа, предимно Бах, много бавно, но скоро щеше да се справи с темпото. Трябваше да избърше клавишите, за да отстрани мазнината, оставена от пръстите й. Знаеше, че клавишите са от някаква специална пластмаса, която не можеше да се повреди от такова нещо, но почистването за нея беше по-скоро въпрос на ритуал — ако тя се отнася добре с пианото, то щеше да й се отблагодари.
Избърса клавиатурата енергично, от единия до другия край. Затвори капака, изгаси лампата и върна кърпата в кухнята. После изгаси лампата и пипнешком се заизкачва към спалнята си. Влезе в банята. Изми лицето, ръцете, зъбите си. Стоеше леко обърната, за да не вижда ваната. Не беше я поглеждала, откакто Ричър й бе казал за боята.
Най-накрая влезе в спалнята и се мушна под завивките. Сви се и обгърна коленете си с ръце. Мислеше
