— Тоя е еднократен. Не е картотекиран никъде. Гръмвам те и го хвърлям.
Ричър не отговори.
— Е, хайде, сбогом! — прошепна мъжът.
Никой не помръдваше.
— Като щракне — каза Ричър.
Без да отделя поглед от дулото на пистолета, с периферното си зрение той видя лицето на Нили. Забеляза, че тя не разбра напълно думите му, но все пак кимна. По-скоро едва забележимо помръдна клепачи. Сякаш мигна, но не съвсем. Мъжът от Бисмарк се усмихна. Обра мекия спусък. Кокалчето на показалеца му беше побеляло от усилието. После дръпна спусъка докрай.
Чу се глухо щракване.
Ричър се хвърли напред и с един замах на керамичния си нож разряза открай докрай кожата върху челото на мъжа. После хвана беретата за дулото и с рязко движение прекърши ръката му върху коляното си. Блъсна го на земята и се извъртя назад. Нили едва бе помръднала от мястото си, но мъжът от видеозаписа лежеше безжизнен на снега в краката й. От двете му уши шуртеше кръв. В едната си ръка тя държеше пистолета му, в другата — своя „Хеклер & Кох“.
— Е? — попита тя.
Ричър само кимна. Нили отстъпи крачка, за да не се изтръска, насочи пистолета надолу и изстреля три куршума в мъжа от гаража.
Ричър го погледа известно време. Лицето му беше безизразно. После взе картечния пистолет от Нили, постави превключвателя на единичен огън, изчака, докато мъжът се обърна с гръб, и го простреля в шията — на същото място, където неговият куршум бе улучил Фрьолих. Гилзата описа широка дъга във въздуха и с метален звън рикошира от шевролета, на шест-седем метра встрани. Мъжът се захлупи по лице в снега, който бързо се обагри в червено около него. След трясъка от изстрела тишината ги обгърна като одеяло. Ричър и Нили стояха неподвижно един до друг, затаили дъх, и се ослушваха. Не се чуваше нищо освен едва доловимият звук от падащи снежинки.
— Как позна? — попита тихо тя.
— Беше пистолетът на Фрьолих — отвърна той. — Откраднали са го от кухнята й. Познах го по драскотините и петната от смазка. Тя държеше пълнителите си в едно чекмедже, заредени може би от пет години.
— Можеше все пак и да гръмне — каза Нили.
— Животът е хазарт — каза той. — От начало до край. Или ти не смяташ така?
Тишината ги обгръщаше отвсякъде. Също и студът. На хиляда километра наоколо имаше само замръзнала пустош, а те стояха на място, задъхани, треперещи, и от прилива на адреналин леко им се виеше свят.
— Колко ще продължи тая загубена служба? — попита той.
— Знам ли? — отвърна Нили. — Четирийсет минути. Час.
— Няма какво да бързаме значи.
Той прегази дълбоката пряспа и намери пистолета си. Двата трупа вече бяха побелели от снега. Той пребърка джобовете им и взе портфейлите и кожените калъфи с полицейските им значки. Избърса острието на ножа си в палтото на мъжа от Бисмарк. Отвори и четирите врати на шевролета, за да навее вътре сняг и да го покрие по-бързо. После двамата се добраха с несигурна крачка до юкона и се качиха вътре. Обърнаха се и хвърлиха последен поглед назад. Снегът трупаше и бързо заличаваше всички следи. След четирийсет и осем часа от труповете и златистия шевролет нямаше да се вижда нищо. После леденият вятър щеше да превърне повърхността на снега в гладка коричка чак до пролетното топене.
Нили подкара бавно колата. Ричър сложи портфейлите на коленете си и заоглежда значките. Джипът занасяше и се накланяше по неравностите и той с усилие успяваше да ги задържи пред очите си.
— Били са полицаи в един окръг в Айдахо — каза той. — Някакъв селски район южно от Бойзи, доколкото знам.
Той прибра значките в джоба си. Отвори портфейла на мъжа от Бисмарк. Беше от кафява кожа, сгъваше се на три. Кожата беше суха и напукана. Вътре имаше мътно найлоново прозорче с полицейска служебна карта. От снимката го гледаше познатото изпито лице.
— Казва се Ричард Уилсън — каза Ричър. — Редови детектив.
В портфейла имаше две кредитни карти и шофьорска книжка от Айдахо. И още: разни хартийки и триста долара в брой. Той разпръсна хартийките по коленете си, а парите мушна в джоба. Отвори портфейла на мъжа от гаража. Черен, имитация на крокодилска кожа, със служебна карта от същия полицейски участък.
— А това е Питър Уилсън — каза Ричър. Погледна шофьорската книжка. — С една година по-малък от брат си.
Питър имаше три кредитни карти и близо двеста долара в брой. Ричър пъхна парите в джоба си и погледна напред. Облаците бяха останали далеч назад; небето на изток беше ясно. Слънцето блестеше право в очите им. Във въздуха високо горе се носеше малка черна точка. Камбанарията на църквата едва се различаваше в далечината, на почти трийсет километра. Юконът неумолимо се друсаше към нея. Черната точка стана по-голяма. Отгоре й се виждаше сивкавата мъглявина на ротора. Изглеждаше като застинала във въздуха. Ричър се подпря с лакти на арматурното табло и се взря нагоре през предното стъкло. В горната си част стъклото имаше опушена ивица. През нея се виждаше, че хеликоптерът се снижава. Ричър вече различаваше формата му — дебела и издута в предната си част. Приличаше на „Найт Хоук“. От хеликоптера също видяха църквата и се понесоха към нея. Машината пореше въздуха като някакво тлъсто насекомо. Отдолу юконът прескачаше гърбиците на терена. Портфейлите се изхлузиха от коленете на Ричър и хартийките се разпиляха по пода. Хеликоптерът вече беше при църквата. Той висеше във въздуха и се извърташе странично към нея.
— Никакви дърводелски инструменти — каза Ричър. — Стикове за голф.
— Моля?
Той вдигна нагоре една от хартийките.
— Разписка от Ю Пи Ес. Въздушна пратка, експрес. Подадена от Минеаполис. Адресирана до Ричард Уилсън, до поискване, в някакъв мотел във Вашингтон. Картонена кутия трийсет на трийсет сантиметра, дълга метър и двайсет. Съдържание: комплект стикове за голф.
Той млъкна. След малко вдигна друга хартийка.
— Има и още нещо — каза той. — Сигурно на Стайвесънт ще му е интересно да го види.
Хеликоптерът кацна в средата на празното поле. Те спряха колата, излязоха и походиха в кръг на озъбеното зимно слънце, за да се поразкършат. Двигателят започна да изстива и силно пукаше. Ричър нареди полицейските значки, служебните карти и шофьорските книжки на купчинка върху седалката, после замахна и изхвърли празните портфейли далеч в тревата.
— Трябва да се освободим от всичко излишно — каза той. Те избърсаха отпечатъците си от четирите оръжия и ги хвърлиха в четири посоки — на север, юг, запад и изток. Изсипаха резервните патрони от джобовете си и ги замятаха надалеч с шепи. Месинговите гилзи описаха блестящи дъги на слънцето и се пръснаха в тревата. Далекогледът ги последва. Ричър си задържа само шапката и ръкавиците. А също и керамичния нож. Беше се привързал към него.
Когато привършиха, те подкараха колата и без да бързат, подрусвайки се лениво по неравната земя, се
