трета възможност: ония да не препускат обратно към църквата, нито да чакат в засада, а точно в момента да заобикалят в широк кръг, за да им излязат в гръб. Класическа задача, наистина. Ричър погледна часовника си. Наближаваше фаталният момент на взимане на решение. Те бяха тръгнали от Грейс преди близо трийсет минути. Значи нужни им бяха още точно толкова, за да се върнат. А пък Армстронг трябваше по програма да пристигне след шейсет и пет минути.
— Мръзне ли ти се? — попита той.
— Нямам избор — отвърна Нили.
Тя отвори вратата и слезе на снега. Затича се с несигурна крачка по хлъзгавия терен, за да пресече другата чертичка на U-то. Той вдигна крака си от спирачката, завъртя волана и плавно заспуска юкона надолу. В дъното на дерето зави остро вдясно и пое по следите на шевролета. Това беше най-доброто решение, което му дойде наум. Ако ония наистина се връщаха в Грейс, той не можеше да чака безкрайно. Нямаше смисъл да пристигне след тях и да завари Армстронг мъртъв. Ако ли пък го чакаха в засада след първата чупка, мисълта, че в момента Нили ги заобикаля, за да им излезе в гръб, му даваше сили. Присъствието й беше достатъчно, за да се чувства сигурен за живота си.
Ала засада нямаше. Той заобиколи канарата и отзад нямаше нищо, освен следи от гуми и Нили, застанала петдесетина метра по-нататък с вдигнато над главата й оръжие.
— Дай газ — каза тя, отново задъхана. — Ония вече имат пет минути преднина.
Той натисна педала. Четирите колела се завъртяха, но колата изобщо не помръдна. Предницата се зарови още по-дълбоко в канавката.
— По дяволите! — изпъшка той.
Опита отново. Същият резултат. Джипът се тресеше на място, колелата бясно се въртяха, машината подскачаше, но не тръгваше. Той изключи демултипликатора и опита отново. Същият резултат. Отне газта, включи на задна и натисна педала. После на директна. Задна. Директна. Задна. Директна. Нищо. Джипът помръдваше по една педя напред-назад, тресеше се, гумите се въртяха бясно, помръдна две педи, после пак нищо.
Нили погледна часовника си.
— Вече имат голяма преднина. Ще стигнат тъкмо навреме.
Ричър кимна, даде газ и без да отпуска педала, започна рязко да превключва лоста на автоматичните скорости между задна и директна. Джипът подскачаше на място, занасяше се встрани, лашкаше се бясно напред-назад, но не потегляше. Гумите стържеха и свистяха върху излъскания лед. Предницата се люшкаше наляво-надясно от въртящия момент на двигателя, задницата се подрусваше в такт.
— Армстронг вече е излетял — каза Нили. — А колата ни не е паркирана до църквата. Като не я видят там, ще кацнат.
Ричър на свой ред погледна часовника си и се опита да потисне надигащата се в него паника.
— Поеми волана — каза той. — Продължавай да лашкаш колата напред-назад.
После се извърна назад и грабна ръкавиците си. Откопча колана, отвори вратата и спусна крака на снега.
— Ако тръгне, не спирай за нищо на света — извика той.
Хлъзгайки се и залитайки, той заобиколи и застана зад джипа. Разрита снега с обувките си, докато намери здрава опора върху скалата. Нили се прехвърли на шофьорската седалка. Запревключва лоста напред-назад, напред-назад, докато налучка верния ритъм. Джипът подскачаше върху пружините си, гумите свистяха на място, но започнаха и мъчително да зацепват. Стъпка напред, стъпка назад. Ричър се облегна с гръб на задната врата и подложи ръце под бронята. Влезе в ритъма на юкона. Когато джипът връщаше назад, той се отдръпваше, за да не го сгази; когато настъпваше напред, напрягаше мускули и го тласкаше с цялата сила на тялото си. Грайферите на гумите бяха пълни с бели йероглифи от пресован сняг. Те се превъртаха бясно във въздуха; ауспухът бълваше синкав дим покрай коленете му. Ричър се дърпаше напред и после буташе назад с гръб, дърпаше се и буташе. Колата вече изминаваше по две стъпки на ход вместо една. Две напред, две назад. Пръстите му стискаха като клещи бронята. Вятърът откъм запад го шибаше право в лицето. Започна да си брои:
Ричър лежеше по гръб сред облак бензинов дим. Джипът беше на шест-седем метра по-нататък и продължаваше да се отдалечава. Той се претърколи и скочи на крака. Нили караше толкова бавно, колкото изобщо беше възможно, без да заседне отново. Той я подгони, залитайки през дълбокия сняг. Влезе в следата от гумите и затича по-бързо. Джипът стигна до поредния наклон. Нили даде газ, за да не заседне, и Ричър отново изостана. Той се затича с всички сити, като забиваше носовете на обувките си в снега, за да не се хлъзга. Като стигна най-високата точка, Нили забави за миг, докато джипът прехвърли билото и забоде муцуна надолу. За секунда Ричър видя изотзад шасито, задния диференциал, резервоара за бензин. Нили задържаше леко спирачката, докато той я настигна и отвори задната врата. Джипът продължаваше да пълзи надолу; той се затича успоредно с него, набра скорост и с един скок се метна вътре. Издърпа се с ръце на седалката, затръшна вратата и в този момент тя даде газ докрай. Влакчето на ужасите потегли отново.
— Колко е часът? — изкрещя Нили.
Ричър стисна с ръка китката си, за да не се тресе, и погледна часовника. Беше толкова задъхан, че не можеше да говори. Затова само поклати глава. Бяха изостанали с близо десет минути, които можеха да се окажат решителни. След още петнайсетина шевролетът щеше да пристигне на изходна позиция, а след още пет хеликоптерът с Армстронг щеше да кацне пред църквата. Нили не вдигаше крака си от газта. Юконът прескачаше гърбиците, забиваше се с муцуната напред в преспите на дъното, изкачваше се по склона и после всичко се повтаряше отначало. Сега, когато вече не стискаше волана. Ричър нямаше никаква опора и се мяташе като дрипа из купето. От време на време се опитваше да различи стрелките на часовника си. После вдигаше очи напред и се взираше далеч на изток, но слънцето го заслепяваше и той отново свеждаше поглед надолу и опипваше терена. От шевролета нямаше и следа. Виждаха се само следите от гумите му — два успоредни коловоза, които се пресичаха напред в безкрайността като стрела, безмилостно насочена към Грейс. В тях вече се бяха образували ледени кристали, които грееха в червено и златно на лъчите на утринното слънце.
После изведнъж посоката им се смени. Следите от шевролета завиваха под деветдесет градуса наляво и се губеха в едно напречно дере.
— Сега какво? — извика Нили.
— Карай след тях! — отвърна Ричър.
Дерето беше дълбоко и тясно и приличаше на окоп със стръмни стени. Следите на шевролета се виждаха по дъното на около петдесет метра в едната посока, след което изчезваха зад огромна скала с размерите на къща. Миг преди колата да се понесе надолу по склона, Нили натисна спирачките. Мозъкът на Ричър работеше трескаво. Тъкмо когато Нили вдигна крак от спирачката и настъпи газта, вътрешният му глас изкрещя:
