Той отново извади дъската от капака и й я подаде. После се провря под валовете на часовника и по следващата дървена стълба се изкачи до покрива на камбанарията. Там също имаше капак; той го натисна с рамо и го отвори нагоре.
— Само не си подавай главата — подвикна й той. После се набра на ръце и изпълзя навън, като веднага залегна по корем.
Покривната конструкция на църквата беше абсолютно идентична на тази в Бисмарк. Оловните плочи на изолацията бяха оформени като малка тераска с нисък парапет. В ъглите имаше улуци, а точно по средата — издигнат цокъл за пилона на знамето, ветропоказателя и гръмоотвода. Парапетът околовръст беше висок около метър. Ричър се пресегна надолу и пое дъската от ръцете на Нили. После се отдръпна, за да й направи път. Тя пропълзя през отвора и се просна по корем до него. Вятърът се бе усилил и на открито беше станало непоносимо студено.
— Сега се изправи на колене, без да подаваш глава нагоре — каза й той. — Стой близо до мен, с лице на запад.
Те коленичиха един до друг с приведени напред глави — той отляво, тя отдясно. Дори през дебелите дъски и оловните плочи на покрива омразното тиктакане продължаваше да се чува.
— Хайде сега, едновременно — каза Ричър.
Като държеше дъската с лявата си ръка за левия край, той я вдигна пред очите си. Нили хвана десния край, двамата пропълзяха на колене и застанаха плътно до западния парапет. Той полека повдигна дъската нагоре, докато изравни основата й с горния ръб на парапета. Тя направи същото.
— Още малко нагоре — каза той. — Трябва ни пролука за очите.
Двамата едновременно повдигнаха дъската с още два сантиметра, докато отдолу се образува процеп, през който да виждат навън. Ако някой от земята се взреше внимателно, може би щеше да ги забележи, но иначе не беше лошо като импровизирано укритие.
— Погледни на запад — каза той, — и може би леко на юг.
Те замижаха срещу последните остри лъчи на залязващото слънце, които пробиваха през буреносните облаци откъм запад. От върха на камбанарията на шейсет километра към планините не се виждаше нищо друго освен безкрайно море от полюшваща се висока трева. Облаците се движеха, а заедно с тях и лъчите, които като прожекционен апарат изписваха бързо сменящи се фигури от цветове и мрак по екрана на небето.
— Гледай в тревата — каза той.
— Какво търсим?
— Като го видиш, ще разбереш.
Няколко минути те клечаха неподвижно. Слънцето бавно се спускаше над планините. Последните му лъчи светеха все по-водоравно в очите им. Накрая го видяха. Едновременно. На около километър и половина от тях, сред морето от полюшваща се трева, за мит проблесна златистият покрив на шевролета. Бавно, с човешки ход, джипът пълзеше на изток, право към тях, като се люлееше и подскачаше върху неравния терен.
— Не са глупави — каза Ричър. — Погледнали са картата и са си казали също като теб, че най-добрият път за отстъпление е право на запад през прерията. После явно са решили обаче, че оттам е и най-добрият път за атака.
Слънцето се гмурна в ниските облаци на осемдесет километра на запад. Откъм планините през прерията се понесоха дълги черни сенки и за миг обхванаха цялата долина. Златистата светлина угасна, сякаш някой бе натиснал електрически ключ. Настана здрач. Те свалиха дъската надолу и легнаха по корем на покрива. Пропълзяха по оловните плочи и се промушиха през капака обратно при камбаните. Нили се провря под валовете на часовника и вдигна своя МП5.
— Още не — каза Ричър.
— А кога?
— Какво ще направят те според теб?
— Ще се приближат колкото посмеят. После ще чакат.
Ричър кимна.
— Ще намерят някаква подходяща падина на стотина-двеста метра от църквата. Най-напред ще се убедят, че от мястото си имат пряка видимост насам, без някой да вижда тях, после ще обърнат джипа с предницата на запад и ще останат там да дочакат идването на Армстронг.
— Дотогава има четиринайсет часа.
— Точно така — каза Ричър. — Нека си чакат. Нека намръзнат хубаво, да им се схванат кокалите и да останат без сили. Ние ще ги ударим по изгрев откъм изток. Слънцето ще им свети право в очите и те даже няма да ни видят.
Ричър и Нили скриха дългите си оръжия под една пейка в църквата. Без да местят паркирания юкон, те отидоха пеша в странноприемницата до моста и наеха две стаи. Оттам прескочиха до магазина, за да си купят нещо за вечеря. Слънцето беше залязло и температурата беше паднала под нулата. Във въздуха отново се носеха снежинки. Големи, пухкави, сякаш безтегловни, те танцуваха на място или се издигаха нагоре като малки бели птички.
Щандът за готови закуски беше затворен, но продавачката предложи да им претопли в микровълновата фурна нещо от фризера. Тя явно приемаше Ричър и Нили за специални агенти на тайните служби, дошли на разузнаване преди основната делегация. Очевидно целият град вече знаеше, че Армстронг ще участва във възпоменателната служба на другата сутрин. Жената им стопли по едно парче пай с месо и малко скашкани зеленчуци. Двамата вечеряха на крак до щанда. Храната имаше вкус на полева дажба, каквито раздават на фронта, но пък жената отказа да им вземе пари.
Стаите в странноприемницата се оказаха чисти, според рекламата. Стените бяха облицовани с чамови дъски; на пода имаше парцалени черги. Във всяка стая имаше по едно единично легло с покривка на цветчета, станала почти прозрачна от пране. Тоалетната и банята бяха в другия край на коридора.
Ричър отстъпи на Нили стаята, която беше по-близко до тях. Известно време тя му прави компания в неговата стая, понеже беше неспокойна и нещо й се приказваше. Двамата седяха един до друг на леглото, понеже в стаята нямаше други мебели.
— Те вече имат позиционно надмощие — каза Нили.
— Ние двамата срещу някакви си жалки тъпаци — върна й го той. — Това може би те притеснява?
— Положението се усложни — каза тя.
— За последен път те питам — каза Ричър, — нали не те принуждавам да вършиш това?
— Сам няма да се справиш.
Той поклати глава.
— С тия двамата ще се справя с една ръка и с торба на главата.
— Ние не знаем нищо за тях.
— Но можем да направим някои предположения. Високият тип от Бисмарк е стрелецът, а ниският му пази гърба и кара колата. Те са извънредно лоялни един на друг. Като да са братя. Големият брат и малкият брат. Цялата тази история се основава на братска лоялност. Иначе просто не би могло да бъде. Няма как другояче да се обясни такава силна мотивация. Не можеш да идеш при един непознат и да кажеш: „Виж какво, аз смятам да застрелям еди-кой си, понеже баща му навремето заплаши да ми завре кол в задника, пък аз го молих да не го прави.“
Нили не отговори.
— Не те моля да участваш — каза той.
Нили се усмихна.
— Какъв си ми глупав — каза тя. — Аз не се притеснявам за себе си, а за теб!
— Ти не бери грижа за мен — каза Ричър. — Аз ще доживея до дълбока старост и ще издъхна самотен в някоя мотелска стая.
— Май и при теб е въпрос на братска лоялност — подхвърли тя.
Той кимна.
— Няма как иначе. Аз пет пари не давам за Армстронг. Фрьолих ми харесваше, но ако не беше Джо, просто никога нямаше да я срещна.
