— Ти самотен ли си наистина?
— Понякога. Невинаги.
Тя бавно посегна към ръката му. Отначало ръката й беше на два сантиметра от неговата. Движението й беше толкова бавно, че двата сантиметра бяха като две светлинни години. Пръстите й незабележимо се плъзнаха по избелялата покривка, докато почти допряха неговите. После се вдигнаха нагоре, продължиха да се движат и се спряха точно над ръката му, на няколко милиметра разстояние. Сякаш между ръцете им имаше слой сгъстен въздух, горещ и течен, който не им позволяваше да се допрат. Ръката й застина неподвижно. После тя бавно я свали надолу и пръстите й едва-едва докоснаха неговите. Извъртя китката си, докато пръстите им станаха успоредни. Натисна по-силно. Дланта й беше гореща, а пръстите — дълги и хладни. Върховете им стигаха до кокалчетата му. Тя погали ръката му и с възглавничките на пръстите си проследи всичките й бръчици, сухожилия и белези. После притисна своята надолу, докато пръстите й се промушиха между неговите. Той обърна ръката си с дланта нагоре и пръстите им се сплетоха. Тя леко стисна и усети как той й отговори.
Двамата седяха един до друг още пет минути, през които той държеше ръката й. После тя леко си я издърпа, стана и пристъпи към вратата. Обърна се и се усмихна.
— Е, хайде, до утре — каза тя.
Ричър спа лошо и се събуди в пет сутринта, притеснен за предстоящата развръзка. Привиждаха му се всякакви неочаквани усложнения. Той отхвърли завивките и спусна крака от леглото. Облече се в тъмното, слезе по стълбите и излезе навън. Беше тъмна, мразовита, непрогледна нощ; снежинките вече не танцуваха във въздуха, а го шибаха през лицето. Бяха станали тежки и мокри. Лошото време се преместваше на изток.
В градеца нямаше нито една светлинка. Всички прозорци бяха тъмни, по улиците не светеха лампи, на небето нямаше луна и звезди. Камбанарията едва се очертаваше в далечината — източена нагоре, сивкава и призрачна. Той закрачи по средата на разкаляния земен път и прекоси гробището. Намери вратата на църквата и влезе вътре. Слепешката се заизкачва по стълбите за камбанарията. Напипа отвесната стълба на междинната площадка и се качи в помещението при камбаните. Часовникът тиктакаше гръмогласно. Много по-силно, отколкото през деня. Сякаш някакъв побъркан ковач пердашеше равномерно с чука по невидима наковалня.
Той се провря под валовете и напипа следващата стълба. Отвори капака към покрива и изпълзя от мрака на камбанарията. Пропълзя до западния парапет и надникна отгоре. Навсякъде цареше мрак и тишина. Далеч на запад едва се различаваха очертанията на планините. Не се виждаше нищо. Не се чуваше нищо. Студът пареше кожата. Той приклекна зад парапета и зачака.
Половин час прекара неподвижно на студа. Очите му сълзяха, носът му течеше. Цялото му тяло се тресеше неудържимо.
Ричър се подпря с длани на стената и застана с лице право на запад, като се опита да запомни точно координатите на проблесналата за миг светлинка. Беше може би на сто и петдесет метра от камбанарията и на около трийсетина метра вляво спрямо перпендикуляра. Той пропълзя обратно в помещението с камбаните, покрай неистово тракащия часовник, надолу по стълбите до кораба. Извади двете оръжия изпод пейката, изнесе ги навън и ги положи направо върху замръзналата земя под юкона. Не ги сложи вътре. Не желаеше да отговаря на светлинния им сигнал.
Върна се в странноприемницата тъкмо когато Нили излизаше от стаята си. Беше почти шест часът. Тя беше изкъпана и облечена. Двамата отидоха в неговата стая да се съвещават.
— Не можа ли да спиш? — попита той.
— Аз никога не спя — отвърна тя. — Ония там ли са още?
Той кимна.
— Има обаче един проблем. Не можем да ги ликвидираме където са. Трябва най-напред да ги изкараме оттам.
— Защо?
— Прекалено са близко. Не можем да си позволим да започнем трета световна война, когато се очаква след час Армстронг да пристигне. Нито пък да оставим два трупа на сто и петдесет метра от града. Местните хора ни знаят вече. Веднага ще дойдат ченгета от Каспър. Може и щатската полиция. Мисли за лиценза си. Трябва първо да ги пропъдим оттук и да ги гръмнем някъде по-далеч. Идеално би било на запад, където вече вали. Като ги затрупа снегът, до април месец няма да ги намерят. Така е най-добре.
— Хубаво, но как?
— Те са като Едуард Фокс, а не като Джон Малкович. На всяка цена държат да се измъкнат живи. Ако пипаме умно, можем да ги разкараме оттук.
Наближаваше шест и половина, когато двамата се върнаха заедно при колата. Във въздуха продължаваха да прелитат снежинки, но небето откъм изток просветляваше. Над хоризонта се виждаше една тъмноморава ивица, която преливаше в тъмносиво и едва след това в катранено черното на нощта. Те провериха оръжията си. Затегнаха връзките на обувките, закопчаха догоре якетата, разкършиха рамене, за да се убедят, че не пречат на движенията им. Ричър си сложи шапката и лявата ръкавица. Нили пъхна щаера във вътрешния джоб на якето си и провеси картечния МП5 през рамо.
— Хайде, доскоро — прошепна тя. После се обърна и закрачи на запад през гробището.
Ричър я проследи с поглед, докато премина ниската ограда, обърна се леко на юг и изчезна в мрака. После се приближи до основата на камбанарията, притисна се с лице към центъра на западната фасада и пресметна наум местоположението на шевролета. Протегна ръка назад и леко встрани по мисления азимут, после направи няколко широки крачки заднишком, като същевременно с всяка крачка леко изместваше ръката си встрани, за да компенсира ъгъла и да не се отклонява от набелязаната точка. Приклекна и постави карабината на земята така, че дулото й да сочи в същата посока. После отиде до юкона, облегна се на задната врата и зачака зазоряването.
Изгревът настъпи бавно и величествено. Най-напред моравият цвят изсветля и почервеня в основата си, и се разпростря настрани и нагоре, докато половината от небето заискри в алено. После на триста километра на изток от тях, някъде над Южна Дакота, се зароди огромно оранжево сияние, земята се претърколи устремно напред да го пресрещне и първата тънка люспа от слънчевия диск проби над хоризонта. Небето се обагри в ярко розово. Високо нагоре, към зенита, продълговати белезникави облаци припламнаха в червено.
Ричър изчака слънцето да се издигне достатъчно, за да го заболят очите, след това отключи юкона и запали двигателя. Наду клаксона и пусна радиото с пълна сила. Намери на скалата някаква станция за рок музика. През отворената врата на колата дивашко думкане разцепи утринната тишина. Той вдигна от земята заредената М–16, свали със замах предпазителя и изстреля един кратък откос във въздуха на запад и леко вляво, на юг, току над скрития в тревата шевролет. Миг след това откъм югозапад се чу отговорът на картечния МП5 на Нили, превключен на къси редове от по три патрона. Поради по-бързия темп на стрелба на австрийското оръжие трите изстрела се сляха в един оглушителен трясък, придружен от характерното чаткане на изхвърчала на гилзите. По звука Ричър определи, че Нили е заела позиция на стотина метра на юг от шевролета и стреля право на север над главите им. Ричър пусна още един кратък откос откъм изток, после тя още един троен откъм юг. Ехото подхвана този странен диалог и го запокити на десетки километри над смълчаната прерия, слят в едно-единствено кратко изречение:
