Покушението

Лий ЧайлдПокушението

Тази книга посвещавам

на брат ми Ричард в Глостър, Англия;

на брат ми Дейвид в Брекън, Уелс;

на брат ми Андрю в Шефилд, Англия;

и на приятеля ми Джак Хъчесън в Пеникуик, Шотландия

1

Те бяха научили за него през юли и гневът ги държа до края на август. През септември се опитаха да го ликвидират, но избързаха. Не бяха достатъчно подготвени и опитът се провали. Можеше да се стигне до пълна катастрофа, но по някакво чудо никой нищо не забеляза.

Бяха приложили обичайните методи, за да се промъкнат през полицейската блокада, и бяха заели позиция на около трийсетина метра от подиума, където той щеше да говори. Снайперската карабина със заглушител бе пропуснала целта с не повече от един-два сантиметра. Куршумът бе профучал на косъм от черепа му, може би дори през косата му, понеже в този момент той бе вдигнал ръка, за да намести един кичур, разрошен сякаш от лекия полъх на вятъра.

Впоследствие те безброй пъти гледаха този кадър по телевизията. Той просто повдига ръка и приглажда косата си. Нищо повече. Дори не спира да говори, до такава степен нищичко не усеща. Един куршум, изстрелян със свръхзвукова скорост от карабина със заглушител, се движи напълно безшумно и твърде бързо, за да бъде забелязан. И така, куршумът пропусна целта и продължи полета си, без при това да закачи някого от стоящите зад него, без да срещне сграда или друго препятствие по пътя си. Той просто си летя свободно и по права линия, а когато кинетичната му енергия започна да се изчерпва и земното притегляне го задърпа надолу, под траекторията му не бе останало нищо съществено освен пустеещи тревни площи. И по тази причина никой нищо не бе забелязал. Сякаш куршумът изобщо не бе изстрелян. Те обаче не посмяха да дадат повторен изстрел. Шокът беше твърде голям. Шокът от провала, но и от станалото чудо. Това щеше да им бъде за урок. В течение на целия октомври те отново се държаха като професионалисти, каквито си бяха, като си казаха, че най-напред трябва да се успокоят, да започнат всичко отначало, да премислят, да се поучат от грешките си, да се подготвят за повторния опит. Който щеше да бъде по-добре планиран и правилно изпълнен, изграден върху фино нюансирана методология и подпомогнат чрез всяване на страх. Един достоен втори опит. Творчески изпипан. И най-важното, недопускащ възможност за провал.

После настъпи ноември и правилата се промениха из основи.

Чашата на Ричър беше празна, но още топла. Той я повдигна от чинийката, наклони я и проследи с поглед утайката на дъното, докато се стичаше към устата му — бавно и тежко като речен нанос.

— Кога трябва да стане това? — запита той.

— Колкото се може по-скоро — отвърна тя.

Той кимна. После се измъкна заднишком от сепарето и се изправи.

— Ще ти се обадя до десет дни — рече той.

— С „да“ или „не“?

Той поклати глава.

— За да ти кажа как е минало. Аз ще знам как е минало.

— Е, добре, тогава за да ти кажа къде да преведеш парите. — Тя притвори очи и се усмихна. Той я изгледа от горе на долу. — Какво, мислиш, че ще ти откажа ли?

Тя го погледна.

— Мислех си, че едва ли ще се оставиш толкова лесно да те убедя.

Той вдигна рамене.

— Както ти е споменал Джо, аз не съм от тия, дето се отказват от предизвикателствата. Джо обикновено излизаше прав за тия неща. Пък и за доста други.

— Не знам какво да ти кажа освен благодаря.

Той не отговори. Просто се извърна да си ходи, но в този миг тя стана и прегради пътя му. Настъпи неловко мълчание. Няколко мига стояха прави, обърнати един към друг, пленници на ръба на масата. Тя протегна ръка и той я стисна. Тя задържа ръката му частица от секундата по-дълго, отколкото бе нужно, после се изправи на пръсти и го целуна по бузата. Устните й бяха меки и сочни. От допира им той усети по тялото си слаб електрически ток.

— Едно ръкостискане не стига — обясни тя. — Ти ще направиш това заради нас. — Помълча и додаде: — Все пак нали без малко щеше да ми станеш девер…

Той не отговори. Просто кимна, обърна се и закрачи към изхода, като само веднъж й хвърли бърз поглед през рамо. След това изкачи няколкото стъпала и се озова на улицата. Дланта му ухаеше на парфюма й. Той заобиколи и влезе през служебния вход на кабарето, за да остави бележка за приятелите си в гримьорната. После се насочи към магистралата. Имаше на разположение цели десет дни, за да намери начин да убие четвъртия най-добре охраняван човек на планетата.

Всичко бе започнало осем часа по-рано, като събитията бяха взели следната последователност: Ем И Фрьолих, ръководителят на екипа, дойде на работа в понеделник сутрин, тринайсет дни след изборите, един час преди второто съвещание за координиране на стратегията, седем дни след като думата атентат бе прозвучала за пръв път, и тогава взе своето окончателно решение. След това тя хукна да уведомява прекия си началник, когото откри в помещението на секретарката пред кабинета му, явно забързан нанякъде. Под мишницата си стискаше тъмна папка, а изражението на лицето му казваше: Изобщо не се доближавай! Тя обаче си пое дълбоко дъх, доближи се и не само се доближи, ами му даде да разбере, че трябва да говори с него. Спешно. При това на четири очи и, разбира се, неофициално. Така че той се спря за миг, после рязко се извърна и отново влезе в кабинета. Пропусна я покрай себе си и веднага заключи вратата зад тях — достатъчно тихо, за да покаже, че схваща поверителността на срещата, и същевременно достатъчно енергично, за да не остави никакво съмнение, че е силно нервиран от това неочаквано прекъсване на дневната му програма. Едно нищо и никакво прищракване на резето, а в него се криеше твърде недвусмисленото послание: Дано само да не ми губиш времето!

Шефът на Фрьолих беше ветеран с двайсет и пет годишен стаж, на финалния етап на кариерата си преди пенсионирането. Някъде между петдесет и пет и шейсет, той беше последно ехо от една отминала епоха в службите. Висок, все още строен и атлетичен, но с доста побеляла коса и тяло, омекнало не там, където би могло да се очаква. Казваше се Стайвесънт. Също като Питър Стайвесънт — последния холандски генерал-губернатор на Нови Амстердам, обичаше да казва той, когато го питаха как му се пише името. Тогава се сещаше, че времената вече са други, и бързо добавяше: и като цигарите. Всеки ден от живота си, без изключение, носеше консервативни костюми от „Брукс Бръдърс“, но иначе се смяташе за гъвкав тактик. И най-важното — тактиката никога не му изменяше. Никога. А от доста време беше в службите и бе преживял какво ли не. Но нито веднъж не се бе провалял поради некадърност или лош късмет. Ето защо според безмилостно обективната математика на всяка организация Стайвесънт би могъл да мине за способен администратор и добър началник.

— Изглеждаш ми нещо нервна — отбеляза той.

— Така е, малко съм притеснена — отвърна Фрьолих.

Кабинетът му беше малък, тих, оскъдно мебелиран и изрядно чист. Стените бяха боядисани в снежнобяло и осветени с малки халогенни лампички. Вертикалните щори на прозореца бяха полузатворени, за да пропускат колкото се може по-малко от потискащата сивота на деня отвън.

— Какво те притеснява? — запита той.

— Смятам да ти искам разрешение за нещо.

— За какво?

— За нещо, което съм си наумила да опитам — каза тя.