сякаш се връщаше от ваканция.
Договорът на бабата беше в някакъв петоразреден хотелски бар на осем преки от крайбрежния булевард, а управителят не беше от онези, дето чак дотам скрупульозно спазват написаното на разни хартийки. Така че Ричър се зае да следи клиентелата и да внимава двамата старци да получават полагащия им се процент в хартиен плик в края на седмицата. При това не си даваше труд да се прикрива и бързо си навлече омразата на управителя, който му хвърляше злобни погледи иззад бара, докато тихо говореше с някого по телефона, закрил устата си и слушалката с ръка. Ричър обаче не се трогна особено и отвръщаше на втренчения взор на човека със собствения си немигащ поглед и ледена усмивка, без да мърда от поста си. Така издържа цели три седмици, докато му писна. Освен това му беше и студено. В ушите му звучеше песента на „Мамас енд Папас“:
— Ще ви помоля да не си тръгвате — каза той. Всъщност каза:
Ричър не отговори.
— Ако сега си идете, тоя управител ще ни прецака — продължи старецът, сякаш това беше най- естественото нещо на света, сякаш за един музикант да го прецакат беше нещо толкова нормално, колкото да спука гума или да се простуди. — Ако ни плати честно, ще имаме пари за бензин, после можем да прескочим до Ню Йорк, да свирим в клуба на Би Би Кинг на Таймс Скуеър, да си съживим кариерата. Човек като вас може много да помогне, истина ви казвам.
Ричър пак не отговори.
— Ясно, дострашало ви е, и с право — отбеляза старецът. — Тоя управител като нищо има разни приятелчета, дето хич не ви и трябва да се разправяте с тях.
Ричър се усмихна на проницателната забележка.
— Ама кой сте вие все пак? — поиска да знае старецът. — Да не сте боксьор случайно?
— Не — отвърна той. — Случайно не съм.
— Да не си кечист, а? Като ония, по телевизията? — Той рече:
— Не.
— Е доста си расъл, това поне се вижда — отбеляза старецът. — Можеш да ни помогнеш, стига да искаш.
— Ама ти кой си, а? — попита отново старецът.
— Бях полицай — отвърна Ричър. — Във военната полиция. Тринайсет години.
— И к’во, напусна ли?
— Може да се каже. Всъщност не е важно.
— Че не ви ли намират работа после?
— Не и такава, която да ме заинтересува — отвърна Ричър.
— В Ел Ей ли живееш?
— Не живея никъде — каза Ричър. — Все съм в движение.
— И ние сме така — отбеляза старецът. — Значи трябва да се държим един за друг. Да си помагаме. Да си съдействаме, дето се вика.
— Тук е много студено — каза Ричър.
— Е, дума да няма — съгласи се старецът. — Но пък можеш да си купиш палто.
И така, Ричър стоеше на ъгъла на главната улица с изпънати по бедрата от вятъра панталони и се опитваше да вземе решение. По широкия свят или към магазина за дрехи? В съзнанието му пробягаха бързи картини: мотел „Ла Хоя“, евтина стаичка, топли южни нощи, ярки звезди, студена бира. Или пък: старицата пее в новия клуб на Би Би Кинг в Ню Йорк, някакъв носталгичен младок от голяма грамофонна къща се отбива да се сгрее, чува я, подписват договор, тя издава албум, тръгва на турне из страната; ласкава рецензия в „Ролинг Стоун“, пари и слава; нещичко и за нейния доблестен импресарио Джак Ричър… Нова къща. Нова кола.
На територията на Съединените щати има близо дванайсет хиляди лицензирани банкови институции, които обработват около милиард отделни сметки. Оказа се обаче, че само една от тези сметки се води на името и номера на социалната осигуровка на въпросния
Ричър откри един магазин за преоценени стоки на три преки към океана и се шмугна вътре. Помещението беше тясно и дълго като тунел. От тавана висяха луминесцентни тръби, а по протежение на стените, докъдето му стигаше погледът, се точеха безкрайни рафтове и стойки, отрупани с дрехи. Дамските бяха отляво, детските по средата, а от дясната страна всичко беше мъжка конфекция. Той започна от най- вътрешния ъгъл и заоглежда рафтовете, докато крачеше назад към изхода.
Мъжки топли дрехи имаше колкото ти душа иска — това се виждаше от пръв поглед. Първите два реда закачалки бяха само подплатени якета, къси до кръста.
— Мога ли да ви помогна?
Ричър се извърна и видя млада жена, неусетно промъкнала се зад него.
— Тези шуби подходящи ли са за тукашната зима? — попита той.
— Идеални са — отвърна жената. Беше много любезна и гореше от желание да услужи. Разказа му най-подробно за специалното вещество, с което е промазан платът, за да отблъсква влагата. Показа му изолиращата подплата отвътре. Гарантира му, че такава дреха ще му държи топло и при минусови температури. Той протегна ръка и свали от закачалката маслиненозелено ватирано яке, размер XXL.
— Е, какво пък, взимам това — каза той.
— Няма ли да го пробвате?
Той вдигна рамене и го навлече върху дрехите си. Прилягаше му доста добре, но като че ли малко му стягаше в раменете. Пък и ръкавите можеха да бъдат по-дълги.
— Май XXL ще свърши работа — забеляза жената. Вие кой размер носите, петдесети ли?
— Петдесети какво?
— Имам предвид гръдната обиколка.
— Представа си нямам. Никога не съм се мерил.
— Колко сте на ръст? Метър и деветдесет, деветдесет и пет?
— Ами там някъде.
— А на килограми?
— Сто и десет. Кажи го, сто и петнайсет.
— Явно ви трябва XXXLT, хем висок ръст, хем голяма гръдна обиколка. Я вижте това тук.