И тя му подаде друго яке в същия убит маслиненозелен цвят като първото, но два номера по-голямо — на ръст и на гръдна обиколка. То му прилегна много по-добре. Може би му беше леко широчко в раменете, но това му харесваше. А и ръкавите бяха тъкмо по мярка.
— А в краката стандартен ли сте? — попита жената, докато прехвърляше тежките брезентови панталони на съседния щанд и от време на време се поспираше да го измери с критичен поглед. След малко се приближи с чифт панталони, който по цвят подхождаше на якето му. — Вижте и тези ризи тук — предложи тя, като пристъпи към следващата закачалка и разгърна пред него цяла купчина фланелени ризи във всички цветове на дъгата. — Сложете отдолу и една плътна тениска, и сте готов. Какъв цвят предпочитате?
— Нещо по-неутрално.
Тя натрупа всичко върху близката метална стойка: якето, панталоните, ризата и тениската. Дрехите доста си отиваха — все в преобладаващо маслиненозелено или каки.
— Е? — запита бодро тя.
— Не е зле — отвърна той. — А бельо имате ли?
— Ето, отсам.
Тя се зарови в коша с преоценени ватени шорти и измъкна един чифт в бяло. После чифт чорапи, почти чист памук, меланжирани в земни цветове.
— Е? — запита отново жената. Ричър кимна и тя го поведе към касата до изхода, където прекара всички етикети под трепкащата червена лампичка. — Сто осемдесет и девет долара всичко — рече тя.
Той погледна сумата на касовия апарат.
— Аз пък си помислих, че тук се продават стоки с намалени цени…
— Повярвайте ми, цената е много разумна — отвърна тя.
Ричър поклати глава, бръкна в джоба си и извади пачка поизмачкани банкноти. Отброи сто и деветдесет долара и зачака. С единия долар ресто му оставаха точно четири долара.
Старшият колега на Фрьолих от другия клон на организацията й позвъни след двайсет и пет минути.
— Научи ли домашния му адрес? — попита тя.
— Булевард Уошингтън сто — отвърна човекът. — Арлингтън, Вирджиния. Пощенски код 20310– 1500.
Фрьолих си го записа.
— Е, благодаря ти. Това е всичко, което ми трябва.
— Не, не е всичко.
— Защо?
— Ти знаеш ли на кое точно викат булевард Уошингтън?
Фрьолих се замисли.
— Дето води до моста Мемориъл, не беше ли така?
— Булевард Уошингтън е обикновено шосе.
— И няма сгради, така ли? Сигурно има сгради, не може да няма.
— Всъщност има.
— И коя е тя?
— Пентагонът — отвърна колегата. — Това е фалшив адрес, Фрьолих. От едната страна на булевард Уошингтън е военното гробище Арлингтън, а от другата е Пентагонът. Това е всичко. По цялата му дължина няма нито един частен адрес. Проверих в Управлението на пощите. А въпросният пощенски код принадлежи на Командването на сухопътните войски, което се намира в сградата на Пентагона.
— Страхотно! — възкликна Фрьолих. — Ти уведоми ли банката?
— Разбира се, че не. Нали ми каза да пипам внимателно.
— Благодаря ти. Само дето се върнах в изходна позиция.
— Може би не си. Наистина ситуацията е малко особена, Фрьолих. Шестцифрена сума, завряна в някаква мижава разплащателна сметка, без да носи лихви. А клиентът има достъп до парите си само с преводи чрез „Уестърн Юниън“. Изобщо не се мярка в банката. Всичко си върши по телефона. Обажда се, казва парола и банката му превежда пари до който клон на „Уестърн Юниън“ им посочи.
— Няма ли поне дебитна карта?
— Никакви карти. Дори чекова книжка не си е поръчал да му издадат.
— Само чрез „Уестърн Юниън“, казваш. Не бях чувала такова нещо. Има ли някакви документни следи — разписки, извлечения?
— Преводите са правени из цялата територия на Съединените щати. По-точно до четирийсет щата само за последните пет години. От време на време е внасял пари, но най-често е теглил, и то предимно малки суми, все чрез клонове на „Уестърн Юниън“ най-вече в глухата провинция, по-рядко в големи градове.
— Много странно.
— Странно я!
— Може ли нещо да се направи?
— Вече е направено. Следващия път, когато клиентът им се обади, ще ме уведомят.
— И после ти мен.
— Може би, ако си го заслужиш…
— Има ли някаква определена периодичност?
— Не. Периодът между отделните преводи варира от няколко седмици до няколко дни. Най-често стават в понеделник. Банките не работят в събота и неделя.
— Значи днес може да ми излезе късметът?
— Като нищо — отвърна мъжът. — Въпросът е, на мен дали ще ми излезе с теб?
— Надявай се ти! — сряза го Фрьолих.
Когато управителят на бара видя Ричър да влиза във фоайето на заведението му, той се измъкна през задния вход и набра някакъв номер на мобилния си телефон. Прикрил с ръка устата си и микрофона, заговори припряно и настойчиво, но същевременно почтително, както се очакваше от него.
— Защото оскърбява достойнството ми с присъствието си — рече той в отговор на някакъв въпрос… — Днес става — заяви след малко в отговор на друг. — Най-малко двама — отвърна той на третия последен въпрос. — Доста е едър.
На рецепцията Ричър размени един от четирите си останали долара на монети по двайсет и пет цента и се запъти към телефонната кабина. Набра по памет номера на банката си, каза паролата и нареди до края на работния ден да му бъдат преведени петстотин долара до клона на „Уестърн Юниън“ в Атлантик Сити. След това влезе в стаята, прегриза със зъби всички етикети и си облече новите дрехи. Накрая изпразни джобовете на летния си „костюм“, натъпка малкото си лични вещи по новите джобове, изхвърли старите дрехи в боклука и се огледа в продълговатото огледало на вратата на гардероба.
Единайсет минути по-късно Фрьолих вече знаеше за наредения паричен превод. Тя притвори за миг очи и сви победоносно юмруци, после се пресегна назад и измъкна от полицата зад себе си карта на Източното крайбрежие на Съединените щати.
След като уби един час в мотелската си стая, Ричър излезе навън, за да изпробва термоизолиращите свойства на новата си премяна.
