— Защото, наемайки външен човек, достатъчно е да следиш кога ще се появи. Задачата ти става прекалено лесна.
— Не е така. Идеята беше въпросният индивид да се появи изневиделица и никой да не го познава. Ето, сега никой не знае за теб освен аз самата.
Ричър кимна.
— Може пък идеята му да не е била толкова глупава.
— Според Джо това беше единственият начин. Нали разбираш, че колкото и да се стараем, мисленето и цялата ни подготовка не излизат от определена, предварително зададена рамка. Докато Джо си каза, че трябва да се пробваме срещу външна заплаха, която да идва от неизвестен, произволен източник отвън.
— И посочи мен?
— Джо смяташе, че ти си идеален за целта.
— А защо си чакала толкова време, преди да опиташ? Когато и да се е състоял този разговор, не е било преди по-малко от шест години. Не ми казвай, че шест години си се опитвала да ме откриеш.
— Всъщност разговорът се състоя още преди осем години — каза Фрьолих. — В самото начало на връзката ни, веднага след като ме прехвърлиха в охраната. А пък да те открия ми бе нужен само един ден.
— Значи и ти си доста бърза — отбеляза Ричър. — А защо тогава си чакала осем години?
— Защото тогава нищо не зависеше от мен — обясни Фрьолих. — Но преди четири месеца ме повишиха в началник на охраната на вицепрезидента. При това си останах все така амбициозна и перфекционистка, ето защо искам лично да се убедя, че вършим всичко както трябва. И така, сега, когато аз взимам решенията, мога да се вслушам в съвета на Джо. А пък ти имаш специална препоръка, ако мога така да се изразя. Отпреди толкова години, и то от човек, на когото имах пълно доверие. И ето, сега съм при теб и те питам: можеш ли да го направиш?
— Какво ще кажеш за чаша кафе?
Тя го погледна изненадана, сякаш чаша кафе бе последното, което би й минало през ум.
— Нищо не е толкова спешно, че да не може да изчака една чаша кафе. Така че закарай ме обратно в мотела и аз ще те поканя в барчето. Кафето им не е лошо, а освен това там е тъмно и закътано, идеално за поверителни срещи.
Правителственият събърбан имаше система за спътникова навигация с малък монитор, вграден в бордното табло; докато Ричър я наблюдаваше, Фрьолих включи системата и зададе адреса на мотела, който извади от базата данни за Атлантик Сити.
— Можех и аз да ти кажа накъде да караш — подхвърли Ричър.
— Свикнала съм с тази машинка — отвърна тя. — С нея сякаш си говорим.
— Аз също мога да говоря — сопна се той. — Да не мислиш, че щях да ти показвам със знаци?
Тя се усмихна и подкара колата.
По улиците нямаше много движение. Свечеряваше се, от което прихлупеното небе изглеждаше още по-мрачно. Вятърът продължаваше да духа на злобни тласъци. В казината може би имаше хора, но крайбрежните ресторантчета, павилионите по кея и плажните продавачи нямаше да видят оборот още поне шест месеца. Ричър се наслаждаваше на топлината. За момент си помисли за покойния си брат и връзката му с тази жена; после мислите му се пръснаха на разни страни, той се облегна назад и се загледа в нея. Беше доста добра като шофьор.
Паркираха колата през мотела и той я поведе надолу по стълбите към барчето. Вътре въздухът беше тежък и миришеше на застояло, но поне беше топло, а на кафе-машината зад тезгяха имаше пълна стъкленица с кафе. Ричър посочи с пръст стъкленицата, после себе си и Фрьолих и барманът се размърда да изпълни поръчката. След това двамата се упътиха към едно ъглово сепаре.
Ричър се погрижи да седне така, че гърбът му да е към стената, а цялото помещение да му е пред очите.
— Ти много приличаш на брат си — каза тя.
— В някои неща — отвърна той. — В други не. Например за разлика от него аз съм жив.
— Не те видях на погребението му.
— Моментът не беше подходящ.
— Говориш също като него.
— Е, братята обикновено си приличат по гласа.
Барманът им донесе кафетата върху дървен поднос, окапан с бира. Две черни керамични чаши, малки пластмасови пакетчета с изкуствено мляко, хартиени пликчета със захар. Две евтини лъжички от неръждаема стомана.
— Хората много го харесваха — продължи тя.
— Не беше лош човек.
— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?
— От брат за брата това си е направо комплимент.
Той вдигна чашата си и изсипа захарта, млякото и лъжичката от чинийката.
— Пиеш го черно, без захар. Също като Джо — каза Фрьолих.
Ричър кимна.
— Това, с което не мога да свикна, е, че аз уж бях по-малкият брат, а ето, изведнъж съм с три години по-стар от него.
Тя отпи от кафето си. Черно, без захар.
— Наистина ли никой не се сети за това освен него? — попита той. — Искам да кажа, да използвате външен човек, за да изпитате охраната?
— Никой друг.
— Но тайните служби са сравнително стара организация…
Тя кимна.
— Създадени са със заповед на президента Линкълн, подписана на 14 април 1865 година следобед. Още същата вечер отива на театър и го застрелват.
— Виж ти каква ирония!
— Така изглежда от днешна гледна точка — каза Фрьолих. Само че тогава единствената задача на тайните служби е била опазването на националната валута. Чак след атентата срещу Маккинли през 1901 година са си казали, че трябва някой да охранява президента денонощно, и са се спрели на нас.
— Понеже ФБР се създава чак през трийсетте.
Тя поклати глава.
— Истината, е че ФБР има предшественик. Така наречената Главна следствена служба, създадена пред 1908 година. По-късно, през 1935-а, я преименуват на Федерално бюро за разследване.
— Джо много си падаше по такива исторически подробности.
— Може, но не го знам от него.
— Казвам само, че ако той го е знаел, е щял да ти го разправи.
Той забеляза усилието, с което Фрьолих се опитваше да не се затвори отново в себе си.
— Е, какъв е очевидният въпрос, който се готвеше да ми зададеш?
— След като прибягвате до външно лице за пръв път от сто и една години насам, сигурно има и друга причина освен твоя перфекционизъм.
Тя отвори уста да отговори, но се спря. Докато мислеше какво да му отвърне, Ричър реши, че ще го излъже. Нещо в стойката, в ъгъла на рамото й му подсказа, че няма да чуе истината.
— Аз съм подложена на значителен натиск — каза накрая тя. — Професионален, нали разбираш? Има много хора, които само чакат да оплескам нещо. Така че трябва да бъда уверена в себе си.
Той не отговори нищо. Чакаше подробностите. Всеки лъжец украсява тезата си с излишни детайли, сякаш си мисли, че от това тя става по-убедителна.
— Назначението ми не беше никак лесно — продължи тя. — Жена начело на охраната — това все още е много рядко явление. И при нас, както навсякъде, неравноправието между половете си върви с пълна сила.
