Покушението

Фрьолих беше поне с двайсет години по-млада от Стайвесънт; всъщност точно на трийсет и пет. Беше висока, но не прекалено — може би с три-четири сантиметра над средния ръст за американка от нейното поколение, но затова пък интелигентността и жизнената енергия, които бликаха от цялото й същество, правеха думата „среден“ и производните й напълно неуместни в нейния случай. Като телосложение беше между мускулеста и жилава; кожата й излъчваше мека топлина, която, в съчетание с блясъка в очите, й придаваше грациозна атлетичност. Русата й коса беше късо подстригана и хлапашки разрошена. Видът й създаваше впечатление, че набързо е нахлузила небрежния си ежедневен тоалет направо от душа, след като просто ей така е спечелила за отбора си златен медал в някой от по-тежките колективни спортове на Олимпийските игри. При това умееше да се държи, като че ли нищо особено не се е случило — като невидимия герой, който просто е искал да си тръгне от стадиона, преди телевизионните екипи да са приключили със съотборниците му и камерите да са се обърнали към него. Фрьолих имаше вид на човек, надарен с големи способности и едновременно с това много скромен.

— И какво е то? — попита Стайвесънт. Той се обърна и положи върху бюрото папката, която носеше. Бюрото му беше грамадно, с плот от някакъв сивкав композитен материал. Модерна, луксозна канцеларска мебел, педантично излъскана като скъпоценна антика. Стайвесънт се славеше с отсъствието на залежала книжнина върху бюрото си — лъснатият плот на практика беше абсолютно гол. Дори мебелировката в кабинета му Излъчваше деловитост и хладен перфекционизъм.

— Искам външен човек да свърши работата — каза Фрьолих.

Стайвесънт изравни ръбовете на папката с плота на бюрото и прекара пръст по широкия кант, за да провери дали ъглите съвпадат напълно.

— Мислиш ли, че това е добра идея?

Фрьолих не отговори.

— Предполагам, че имаш някого предвид — добави той.

— Имам един отличен кандидат.

— Кой?

Фрьолих поклати глава.

— По-добре да не се замесваш — отвърна тя. — Така ще си имаш по-малко бели на главата.

— Джентълменът има ли съответна препоръка?

— Откъде знаеш, че е мъж, а не жена?

Стайвесънт закима. Тоя модерен свят!

— Лицето, което имаш предвид, има ли препоръка?

— Да, от отличен източник.

— В системата?

— Да — потвърди отново тя.

— Значи вече съм замесен.

— Не, не си. Моят източник е бил в системата, но вече не е.

Стайвесънт отново се обърна към бюрото и изравни папката, този път по протежение на дългия ръб на плота. После сякаш размисли и я върна в първоначалното положение — успоредно на късия ръб.

— Позволи ми да се направя, ей така просто, на адвокат на дявола и да те запитам нещо — каза той. — Аз те повиших преди четири месеца. Четири месеца са много време. Ако сега решим да привлечем външен човек да свърши работата, няма ли това да се изтълкува като признание за неувереност в собствените сили? Как мислиш?

— Не мога да мисля и за това.

— Вероятно трябва — каза Стайвесънт. — Тази история би могла да ти навреди. За поста ти имаше шестима мъже кандидати. Така че, ако направиш каквото си си наумила и вземе да се разсмърди, можеш здравата да загазиш. Веднага половин дузина лешояди ще накацат около теб и ще ти повтарят: „Аз нали ти казах!“ — докато излезеш в пенсия. Защото с това ще им дадеш да разберат, че нямаш доверие в собствените си способности.

— При тези обстоятелства не мога да се доверявам единствено на себе си. Така поне мисля.

— Така мислиш значи!

— Не просто мисля, знам го! И не виждам алтернатива. — Стайвесънт не отговори. — Не че съм много доволна от положението, вярвай ми! — продължи тя. — Но смятам, че трябва да го направим. Така ми казва вътрешният глас.

Стайвесънт продължаваше да мълчи. В кабинета се възцари напрегната тишина.

— И така, имам ли твоето разрешение? — попита Фрьолих.

Той повдигна рамене.

— Не трябваше да ме питаш. Трябваше просто да направиш каквото си си наумила, пък да става каквото ще.

— Не мога така — каза Фрьолих.

— Поне не казвай на никой друг. И да няма нищо черно на бяло.

— Нямах и намереше да го правя. Това само би ми попречило да осъществя замисъла си.

Стайвесънт закима неопределено. После, като всеки съвестен бюрократ, премина към същината на въпроса:

— К-колко ще ни струва това лице?

— Не много — отвърна Фрьолих. — Може и безплатно да ни излезе. Или да поиска само да му покрием разноските. Двамата с него се знаем от доста време. Задочно, така да се каже.

— Това решение може да ти струва по-нататъшната кариера. Да забравиш за всякакви повишения…

— Обратното може да приключи кариерата ми веднъж завинаги.

— Аз лично те избрах — каза Стайвесънт. — Измежду всички останали. Значи всичко, което може да навреди на теб, ще навреди и на мен.

— Разбирам, сър.

— Така че поеми дълбоко дъх и преброй до десет. После ми кажи дали това, което си намислила, наистина се налага.

Фрьолих кимна, пое дъх и замълча. Минаха десетина секунди.

— Наистина се налага — каза тя.

Стайвесънт вдигна папката си от бюрото.

— Ами действай тогава — каза той.

Веднага след приключване на съвещанието тя пристъпи към изпълнение на плана си, давайки си изведнъж сметка, че тъкмо в това — в осъществяването — се крие главната му трудност. Искането на разрешение от прекия началник й се бе струвало такова непреодолимо препятствие, че бе изместило всичко останало в съзнанието й. Но сега, когато го бе получила, то й изглеждаше детска игра в сравнение с истинската задача — проследяването на обекта. Като изходна информация разполагаше само с фамилно име и с доста схематичен личностен профил отпреди осем години, който и тогава едва ли е бил кой знае колко точен и актуален. Тя не знаеше до каква степен може да се довери на откъслечните данни, с които разполагаше. Всички подробности бяха споделени с нея — къде на шега, къде наистина — една нощ, докато с натежала глава се унасяше в сън в леглото на любовника си. Тя дори не можеше да си спомни доколко точно ги бе чула тогава. Затова реши да не разчита на подробностите. Само по себе си името й беше достатъчно.

И тя го написа — това име — с едри главни букви в горната част на първия лист от жълтия си стенографски бележник. В главата й нахлуха спомени. Някои добри, други лоши. В течение на няколко мига гледа втренчено името, после го задраска и написа на негово място НЕОБ. Това щеше да й помогне да се съсредоточи, защото премахваше личния елемент в задачата, насочвайки потока на мисълта й в стандартното русло на безпристрастния методичен анализ, усвоен още в полицейската академия. НЕизвестен ОБект някой, който трябва да бъде идентифициран, издирен и открит. Толкова. Ни повече, ни по-малко.

Главното й оперативно предимство беше компютърът. Човек с нейната професия разполагаше с далеч по-голям достъп до много повече бази данни, отколкото средният американски гражданин.