премести.
— Да, но комендантите също са разместени. Разкарани са да не пречат. А повечето от тях са полковници.
— Е, добре, значи някой бригаден генерал го е направил.
— С подправен подпис върху заповедите?
— Всеки може да подправи подпис.
— И да стиска палци после да му се размине? Не, цялата история е подготвена от човек, който е знаел, че може да действа безнаказано. От някой недосегаем.
— От началник-щаба?
Поклатих глава.
— По-скоро от заместника му. Тъкмо сега заместник началник-щабът е офицер от пехотата. Може да се предполага, че е доста интелигентен. На подобни постове не назначават идиоти. Видял е какво става. Видял е как рухва Берлинската стена, помислил е и е заключил, че много скоро ще почнат да рухват и други неща. Целият установен ред.
— Е, и?
— И е започнал да се тревожи, че в бронетанковите войски замислят сериозен ход, защото там имат най-много да губят. Според мен заместник началник-щабът е предвидил, че нещо се мъти, и е пратил най- добрите си хора там, където бихме могли да го предотвратим още в зародиш. Той има всички основания да се тревожи. Защото танкистите са усетили надвисналата опасност и са предприели изпреварващи ходове. Те най-малко желаят някакви си интегрирани части, където ще ги командват офицери от пехотата. Искат си нещата постарому. Така че конференцията в Ъруин е щяла да даде сигнал за нещо страшно. Затова толкова са треперели, че дневният ред може да попадне където не трябва.
— Но промените, така или иначе, ще настъпят — каза тя. — Никой не може да ги предотврати.
— Да, но хората по принцип си затварят очите пред фактите. Така е било открай време. Иди в някоя военна корабостроителница, и ти гарантирам, че ще намериш цели планини от петдесетгодишна хартия, милиони страници, на които пише, че бойните кораби са незаменими и че самолетоносачите са ненадежден боклук. Тези трактати са писани от адмирали, които са се клели в своята правота.
Съмър мълчеше. Усмихнах се.
— Ако ли пък се разровиш в архивите на сухопътните войски, ще видиш, че може би дядото на Креймър се е клел, че танкът никога няма да измести коня.
— Какво точно са намислили според теб?
Вдигнах рамене.
— Не съм виждал дневния ред. Но мога да предположа, че целта им е била да дискредитират основните си опоненти. Почти сигурно има някакво съглашателство с военнопромишления комплекс. Ако са убедили основните производители на бойна техника да твърдят, че една лека бронирана машина никога не може да бъде достатъчно безопасна, това също би помогнало. Сигурно са щели да прибягнат до пропагандни трикове. Да набиват в главите на хората, че синовете им ще бъдат изпратени на война в консервени кутии, които и въздушна пушка може да пробие. Или са щели да се опитат да плашат Конгреса. Например с изчисления, че транспортните самолети, които трябва да се поръчат за превозване на новите бронирани машини, ще струват стотици милиарди долари.
— Това дотук си е най-обикновено хвърляне на кал.
— Може да не е било само то. Още нищо не знаем. Инфарктът на Креймър им провали плановете. Засега.
— Смяташ, че като отшумят нещата, ще пробват отново?
— Ти на тяхно място не би ли пробвала? Ако ти предстои да загубиш всичко?
Съмър свали едната си ръка от волана и я положи в скута си. Обърна се леко и ме погледна.
— Защо тогава искаш да се срещнеш с началник-щаба? — запита тя. — Ако си прав, не той, а заместникът му ще е на твоя страна. Той те е изпратил тук. Той стои зад гърба ти.
— Това е като игра на шах — казах аз. — Или като дърпане на въже. Добрият и лошият. Тоя, който ме е докарал тук, и оня, другият, който е отстранил Гарбър. По-трудно е да се премести такъв като Гарбър, отколкото такъв като мен, значи лошият е по-старши от добрия. А по-старши от заместник началник-щаба е само началник-щабът. И понеже тях ги назначават на ротационен принцип, ако заместникът е от пехотата, това означава, че началникът е танкист. Тоест има личен интерес.
— Началник-щабът е лошият, така ли?
Кимнах.
— Защо тогава искаш да се срещнеш с него?
— Защото сме в армията, Съмър. Тук се изправяш срещу врага, не срещу приятеля си.
С приближаването към Вашингтон все повече се умълчавахме. Познавах добре силните и слабите си страни, а и бях достатъчно млад, дързък и глупав, за да смятам, че бих бил достоен противник на всекиго. Но да бъркам с пръст в окото на началник-щаба беше друга работа. Като военен чин и длъжност над него нямаше никой. През цялата ми служба се бяха изредили трима началник-щабове и нито веднъж не се бях срещал с някой от тях. Доколкото си спомнях, не ги бях виждал и от разстояние. Както не се бях срещал със заместник-министър или с някой друг от излъсканите знаменитости, които обитаваха високите етажи на военната йерархия. За нас те бяха съвсем различна порода.
Теоретично и те бяха започнали като нас. Теоретично и аз бих могъл да стана началник-щаб. И аз бях завършил „Уест Пойнт“. От друга страна обаче, от десетилетия насам „Уест Пойнт“ беше едно лустросано инженерно училище и нищо повече. Само с „Уест Пойнт“ не се отиваше в Щаба. За да имаш шансове, трябваше да се намери кой да те прати да завършиш още нещо. Университетът „Джордж Уошингтън“ например или Станфорд, или Харвард, Принстън или Йейл, или пък Масачусетския технологичен институт, или дори нещо отвъд океана — Оксфорд или Кеймбридж, да речем. За последните две беше нужна и стипендия. Трябваше да направиш магистратура или още по-добре докторат по икономика, по политически науки или международни отношения, да станеш стипендиант на Белия дом и така нататък. И тъкмо тук, след „Уест Пойнт“, моят скромен път и пътищата на по-успелите от мен се бяха разделили. Още тогава, като се погледнех в огледалото, виждах човек, по-пригоден да троши чужди глави, отколкото да блъска собствената си над дебелите книги. Явно и други бяха видели в мен същото. А във войската специализацията започва от първия ден. Затова моите съкурсанти от „Уест Пойнт“ бяха тръгнали в една посока, аз в друга. Те бяха поели към вътрешния пръстен на Пентагона, а аз — към тъмните слепи улички на Сеул и Манила. Ако някога попаднеха на моя територия, те щяха да пълзят по корем. Как щях да се оправя аз на тяхна, тепърва предстоеше да видя.
— Отивам сам — казах аз.
— Идвам с теб — отвърна Съмър.
— Дума да не става. Наречи го както искаш: приятелски съвет или заповед на висшестоящ офицер, но ти оставаш в колата. Ако трябва, ще те закопчая с белезници за волана.
— Заедно се накиснахме в тая работа.
— Което не ни пречи да сме умни. Това няма да бъде като срещата с Андрея Нортън. Толкова е рисковано, колкото не можеш да си представиш. Няма смисъл да изгорим и двамата.
— Ти би ли останал в колата на мое място? — попита тя.
— На твое място бих се скрил под нея — отвърнах аз.
Съмър не отговори. Продължи да кара бързо както винаги. Навлязохме в околовръстното шосе и се насочихме по дъгата към Арлингтън.
Охраната на Пентагона беше по-стриктна от обикновено. Може би някой се тревожеше да не би недоразвитите сили на Нориега да започнат контраофанзива на север. Все пак стигнахме до паркинга без излишни усложнения. Беше почти пуст. Без да бърза, Съмър направи дълга обиколка и спря недалеч от главния вход. Угаси двигателя и постави лоста на паркинг. Може би малко по-рязко от обикновено. Сигурно искаше да изрази нещо. Погледнах часовника си. Беше дванайсет без пет.
