дълбоки следи в бъдещето, явно бе успял. Списъкът беше пред очите ми, черно на бяло, номериран и прошнурован.
Телефонът ми иззвъня. Натиснах копчето на говорителя и чух гласа на сержантката.
— Ейбълсън се е казвал онзи с хеликоптера „Апачи“ — каза тя. — Нали ги знаете, бойните хеликоптери? С многото ракети? Дето вдигат един такъв ритмичен шум, като летят?
— Казвал се е?
— Той е загинал в деня преди Нова година. Прегазен от кола в Хайделберг. В Германия.
Натиснах копчето и прекъснах връзката.
— Суон спомена нещо такова — казах аз. — Сега се сещам.
— За какво е знакът срещу името му?
— Един убит, остават още седемнайсет.
— А какво означава Е. Б. К.?
— Това е жаргон на ЦРУ от едно време — казах аз. — Означава: да се елиминира без колебание.
Съмър не каза нищо.
— Да се отстрани физически — обясних аз. — С други думи, да се убие.
Дълго време седяхме един до друг и никой не продумваше. Прегледах още веднъж онези идиотски цитати.
— Губи им се още от първи — казах аз. — И до четвърти те вече са решили, че никога няма да си го върнат. Не е бил в куфарчето, нямало го е и у Брубейкър. Затова бяха толкова примирени. Били са се отказали от играта още преди седмица. Убили са трима души заради него, но така и не са го намерили. Затова седяха в онази стая, знаейки, че това, което са свършили, рано или късно ще им се изсипе на главата.
Плъзнах плика по бюрото към нея.
— Използвай го — казах й. — Утре във Вашингтон. Закопай ги веднъж завинаги.
Наближаваше четири сутринта и Съмър тръгна незабавно за Пентагона. Легнах си и поспах четири часа.
Събудих се в осем. Оставаше ми да изпълня още нещо.
25
В девет вече бях в кабинета си. Сержантката си беше отишла. На нейно място беше застъпил ефрейторът от Луизиана.
— От Военна прокуратура са тук и ви чакат — посочи с палец той към вратата ми. — Пуснах ги вътре.
Кимнах. Огледах се за кафе. Нямаше. Лошо. Отворих вратата на кабинета си и влязох. Там имаше двама мъже. Единият седеше на стола за посетители. Другият — на моя стол, зад бюрото ми. И двамата бяха с парадни униформи. И двамата имаха на реверите си отличителните знаци на Върховната военна прокуратура. Малко златно венче с кръстосани върху него меч и стрела. Мъжът на стола за посетители беше капитан. Този зад бюрото ми — полковник.
— А аз къде да седна? — запитах.
— Където обичате — отвърна полковникът.
Не казах нищо.
— Видях телексите от Форт Ъруин — каза полковникът. — Моите искрени поздравления, майоре. Справили сте се изумително.
Не отговорих.
— Чух и за дневния ред на Креймър — продължи той. — Обадиха ми се от кабинета на началник-щаба. Там сте постигнали още по-голям успех. Сам по себе си достатъчен, за да оправдае операция „Аргон“.
— Едва ли сте дошли при мен, за да обсъждаме случая — казах.
— Така е — отвърна той. — Не за това сме тук. Случаят вече се обсъжда в Пентагона, с участието на лейтенант Съмър.
Единият от столовете за посетители беше свободен. Вдигнах го и го преместих до стената, под картата. Седнах и се облегнах. Вдигах ръка над главата си и опипах кабарчетата зад тила си. Полковникът ме гледаше внимателно, наведен над бюрото ми, сякаш очакваше да го заговоря пръв.
— Това май ви доставя удоволствие — казах аз.
— Върша си работата — отвърна той.
— Обичате ли си работата?
— Невинаги.
Аз замълчах.
— Този случай е като голяма вълна, която се удря в брега — каза той. — Като една от онези вълни, които заливат всичко пред себе си, помитат пясъка от всякакви боклуци, после се спират, връщат се и когато водата се оттегли, след нея не остава нищо.
Мълчах.
— Само че този път е останало нещичко — продължи той. — Едно голямо парче боклук е останало непочистено, точно до линията на водата, и ние трябва да видим какво ще правим с него.
Явно очакваше да кажа нещо. За момент си помислих да се заинатя. Да млъкна и да го оставя да свърши цялата мръсна работа. Но накрая вдигнах рамене и се предадох.
— Жалбата за побоя — казах аз.
Той кимна.
— Полковник Уилард ни я препрати. Много неприятна история. Докато пътуването с подправени ваучери може някак си да се сметне за оправдано от гледна точка на разследването, пред този побой не можем просто така да си затворим очите. Тъй като се оказва, че двете цивилни лица по никакъв начин не са били замесени в случая.
— Бях подведен.
— Боя се, че това не променя факта.
— Свидетелят ви е мъртъв.
— Да, но е подписал клетвени показания. Които остават вечно валидни. Все едно, че самият той присъства в съда.
Не казах нищо.
— Остава единствено да изясним верността на фактите — каза полковникът. — Имам към вас един- единствен въпрос, на който се отговаря с „да“ или „не“. Извършихте ли това, което твърди Карбоун?
Не отговорих.
Полковникът стана от стола ми.
— Можете да се посъветвате с адвоката си — каза той.
Погледнах капитана. Явно той ми беше назначен за адвокат. Полковникът се изниза тихомълком от кабинета и затвори вратата след себе си.
Капитанът се наведе напред, здрависа се с мен и се представи.
— Полковникът иска да ви помогне — каза той. — Оставил ви е вратичка, през която може да мине стадо слонове. Помогнете му и вие. Цялата работа е нагласена.
— Издъних се — отвърнах аз. — И сега армията ще се погрижи да си понеса заслуженото.
— Грешите — каза той. — Никой не иска да ви прецака. Просто Уилард е подал рапорт и ние трябва да си дадем вид, че правим нещо.
— И какво се иска от мен?
— Само едно: да отречете. Така показанията на Карбоун стават спорни, него вече го няма, за да бъде разпитан, защитата се позовава на вашето право на очна ставка със свидетеля на обвинението според
