— Защо не отказа?
— Не можех да откажа. Беше време да се вземе страна. Не го ли разбираш? Рано или късно всички трябва да вземем страна.
Кимнах.
— Тук си прав.
— А сега бъди разумен — каза той. — Много те моля.
— Мислех, че ти си гнилата ябълка — казах аз, — но се оказа, че цялата кошница са гнили. Здравите ябълки се оказаха рядкост.
Той ме гледаше.
— Провалихте живота ми — казах аз. — Ти и твоите гадни приятелчета.
— Какво сме ти провалили?
— Всичко.
Станах. Дръпнах се назад. Свалих предпазителя на беретата.
Той ме гледаше.
— Сбогом, полковник Уилард — казах аз. Вдигнах пистолета и го опрях в слепоочието си.
Той ме гледаше.
— Прощавай, пошегувах се — казах аз.
После го застрелях точно в средата на челото.
Деветмилиметровият куршум с медна риза отнесе цялата задна половина на черепа му, заедно с голяма част от мозъка, като измеси всичко това с отломките от сервизи в шкафа зад него. Аз натъпках в джобовете му цигарите, амфетамина и двете дози крек, плюс една по-скоро символична пачка долари, излязох през кухненската врата и пресякох задния двор. Промуших се през оградата и през парцела на съседите се отправих към червения форд. Седнах зад волана, отворих пътната чанта и смених ботушите. Свалих онези, които бях съсипал в пустинята Мохаве, и сложих едни по-нови. После подкарах на запад към „Дълес“. Право към паркинга на „Хърц“. Хората, които се занимават с даване на коли под наем, не са прости. Знаят, че всяка кола, докато се кара, се пълни отвътре с всевъзможни боклуци. Затова слагат на паркингите си големи контейнери за смет с надеждата, че клиентите им ще се засрамят и ще изхвърлят поне част от боклука сами. Така спестяват от заплати за почистващ персонал. По една минута от кола да икономисат, пак е нещо. Аз изхвърлих старите си ботуши в единия контейнер, а беретата на Франц в другия. Можеше да се предполага, че при оборота на „Хърц“ контейнерите им се изпразват всеки ден.
Оттам отидох пеша до терминала. Не ми се вземаше летищен автобус. Показах служебната си карта, извадих чекова книжка и си купих еднопосочен билет до Париж със същия полет, с който бе пристигнал брат ми навремето, когато светът още беше различен.
В осем сутринта бях на Авеню Рап. Джо ми бе казал, че колите ще пристигнат в десет. Взех душ и се избръснах в банята за гости, после намерих дъската за гладене на майка ми и много старателно изгладих парадната си униформа. В един шкаф намерих боя и си лъснах ботушите. После се облякох. Сложих си всички медали, и четирите реда. Като при това спазих стриктно всяка точка и буква от устава за начина на подреждането им. Всеки медал висеше точно до лентичката на този под него. Взех парцалче и ги почистих. Почистих и останалите значки по себе си, включително дъбовите листчета на майор. Отидох в боядисаната в бяло дневна, седнах и зачаках.
Джо беше с черен костюм. Не разбирах много от дрехи, но си казах, че сигурно е нов. Беше от някакъв доста хубав плат. Може би коприна. Или кашмир. Не съм спец. Във всеки случай беше добре скроен. Освен това беше с бяла риза и черна вратовръзка. И с черни обувки. Изглеждаше превъзходно. Никога не го бях виждал толкова красив. Държеше се. Може би очите му бяха леко напрегнати или уморени. Не разговаряхме. Просто чакахме.
В десет без пет слязохме долу на улицата. Катафалката на погребалното бюро се зададе точно навреме. Зад нея се движеше черна лимузина ситроен. Седнахме в лимузината, затворихме вратите и тя потегли след катафалката, полека и безшумно.
— Само ние ли сме? — запитах.
— Останалите ще ни чакат там.
— Кой ще дойде?
— Ламоние — отвърна той. — И още няколко приятели.
— Къде е погребението?
— В „Пер Лашез“.
Кимнах. „Пер Лашез“ е прочуто старо гробище. Особено място. Казах си, че заслугите на майка ми в Съпротивата й даваха право да бъде погребана там. Може би Ламоние го бе уредил.
— Имаме купувач за апартамента — каза Джо.
— Колко?
— В долари твоят дял ще е някъде около шейсет хиляди.
— Не ги искам — казах аз. — Дай дела ми на Ламоние. Кажи му да издири оцелели от онова време и да им раздаде парите. Сигурно знае някакви организации на ветерани.
— От Съпротивата?
— Всякакви. Такива, които са постъпвали както трябва, когато трябва.
— Сигурен ли си? Може да ти потрябват пари.
— Не ги искам.
— Е, добре — каза той. — Твоя воля.
Гледах навън през прозорците на колата. Денят беше сив и намръщен. Медните багри на Париж бяха удавени в дъжда. Реката течеше мудно, като разтопен метал. Минахме през площада на Бастилията. „Пер Лашез“ се падаше на североизток. Не много далеч, но не и толкова близо. Слязохме от колата до малка будка, където се продаваха карти с гробовете на знаменити личности. В „Пер Лашез“ бяха погребани всякакви хора — Шопен, Молиер, Едит Пиаф, Джим Морисън…
До портала чакаха портиерката от сградата на майка ми и още две жени, които не познавах. Носачите вдигнаха ковчега. Закрепиха го на раменете си и с бавна, тържествена стъпка тръгнаха напред. Ние с Джо се наредихме зад тях. След нас бяха трите жени. Беше студено. Вървяхме по скърцащи чакълени пътеки между странни европейски мавзолеи и надгробни камъни. Накрая стигнахме до прясно изкопан гроб. Отстрани беше натупана купчина пръст, покрита със зелен мокет, който би трябвало да наподобява трева. Ламоние ни чакаше при гроба. Явно бе пристигнал по-рано, за да не ни бави. За да не се срамува, че крета по-бавно и от погребална процесия.
Носачите положиха ковчега върху приготвените въжета. Хванаха краищата им и внимателно го спуснаха в трапа. Някакъв човек прочете нещо от някаква книга. Докато слушах думите на френски, машинално си ги преведох на английски. Нещо за прах, която при прахта отива, за долината на сълзите и така нататък. Не се вслушвах в значението им. Стоях и гледах ковчега долу, в дупката.
Мъжът приключи речта си, един от носачите повдигна зеления мокет и Джо загреба шепа пръст. Претегли я на дланта си и я хвърли върху капака на ковчега. Човекът с книгата направи същото. После и портиерката. Двете други жени. И Ламоние, който залиташе с патериците си, докато се навеждаше да загребе пръст. Очите му бяха налети със сълзи, когато протегна ръка, и само разпери пръсти над ковчега, за да изтече пръстта като вода от шепата му.
Пристъпих напред, сложих ръка на сърцето си и откопчах Сребърната звезда от куртката си. Задържах я в дланта си. Сребърната звезда е много красив медал. Представлява миниатюрна сребърна петолъчка в центъра на много по-голяма златна. С лента от лъскава коприна в червено, бяло и синьо, изпъстрена с водни знаци. На гърба моята беше гравирана с името ми:
От Авеню Рап позвъних в щаба и получих заповед да замина обратно за Панама. Двамата с Джо обядвахме в един ресторант и си обещахме занапред да държим връзка помежду си. После се отправих към летището и се качих на самолет през Лондон за Маями, откъдето продължих на юг. Като разжалван в чин капитан бях назначен за командир на рота, която да поддържа реда в Панама Сити при заключителната
