човек и добър войник. Да си хомо не бива да се смята за престъпление.
— Съгласен съм — казах аз.
— Армията има нужда от промяна.
— Армията мрази промяната.
— Твърди се, че това увреждало боеспособността на частите — каза той. — Да бяха дошли да видят как тренира моят отряд. И какво правеше Карбоун по време на тренировки!
— Не мога да си замълча — казах аз. — Ако можех, щях да го направя. Но така както беше направено да изглежда местопрестъплението, всички ще го разберат.
— Какво? Убийството е било на сексуална основа? Защо не ни казахте по-рано?
— Опитвах се да го прикрия — отвърнах аз.
— Но никой извън частта не е могъл да знае!
— Все някой е знаел. Иначе убиецът трябва да е един от вас.
— Невъзможно! Изключено! Абсурд!
— Все нещо е възможно на тоя свят — казах аз. — Той срещаше ли се с някого извън базата?
— Не, никога.
— Искаш да кажеш, че от шестнайсет години не е имал сексуален партньор?
Човекът се замисли.
— Струва ми се, че не мога да ви отговоря — каза накрая той.
— Все някой е знаел — повторих аз. — Но съм съгласен, че това не е причина за убийството. Просто някой се опитва да го изкара така. Може би най-после можем да изясним поне тази страна на нещата.
Сержантът поклати глава.
— Това ще е единственото, с което ще го запомнят.
— Съжалявам — казах аз.
— Аз не съм хомо — каза той.
— И да си, не ме интересува.
— Имам жена и дете — каза той. След като ми предостави тази информация, той стана и си тръгна, а аз продължих да изпълнявам заповедта на Уилард.
Времето до идването му прекарах в размишления. На местопрестъплението не бе открито оръжие. Никакъв особен материал за изследване. Никакви нишки от облекло, закачени по околните храсти, никакви стъпки по земята, никакви частици от кожата на нападателя под ноктите на Карбоун. Убиецът бе отнесъл оръжието със себе си. Той положително бе носил камуфлажна униформа, която трябва да отговаря на строгите изисквания на Министерството на отбраната, едно от които е да не се къса лесно и да не оставя конци след себе си. Текстилни фабрики по цялата страна се надпреварват да произведат идеалния плат, който да отговаря на тези изисквания за качество и здравина, за да спечелят военните поръчки. От друга страна, земята беше замръзнала, което изключваше следи от стъпки. Периодът на денонощни минусови температури в Северна Каролина продължава около месец, а в момента бяхме точно по средата му. Освен това ударът явно бе нанесен изненадващо. Карбоун не бе имал време да се обърне с лице към нападателя си, за да се брани с ритници, нокти и зъби.
Ето защо нямаше никакви веществени доказателства. Но и ние имахме някои предимства. Разполагахме с краен брой заподозрени. Базата беше затворена за външни лица, а армията си има своите начини да следи кой кога къде се намира. Можехме да започнем с безкрайните списъци на личния състав и да елиминираме всяко име поотделно по един-единствен признак: възможен или невъзможен извършител. После да съберем на едно място всички възможни извършители и да приложим върху тях светата троица на всеки детектив: средство, мотив, обективна възможност. Наличието на средство и обективна възможност само по себе си не означаваше много. По дефиниция никой не би попаднал в списъка на евентуалните извършители, ако не беше имал обективна възможност да извърши престъплението. Освен това всеки, който служи в армията, би трябвало да е в състояние да замахне с щанга или железен лост и да удари неподозираща жертва по главата. Иначе не би имал място там.
Оставаше значи мотивът — и моето разследване трябваше да започне оттам. Каква беше причината за убийството?
Още един час седях все така на бюрото си. Без да излизам, без да правя нищо, без да се обаждам на никого. Моята сержантка ми донесе още кафе. Споменах й мимоходом да позвъни на лейтенант Съмър и да я помоли да се отбие при мен.
Съмър се яви в кабинета ми точно след пет минути. Имах да й давам дълъг списък от задачи, но тя ги бе предвидила до една. Бе поръчала списък на личния състав на базата и разпечатка с всички отметнати на портала при влизане и излизане, по която да включваме или изключваме имена според случая. Бе разпоредила стаята на Карбоун да бъде запечатана в очакване на обиск. И накрая бе уредила среща с командира на неговата част, на която да поискаме допълнителна информация за професионалната кариера и личния му живот.
— Отлично — казах аз.
— Каква е тази история с Уилард? — запита тя.
— Прави се на важен, доколкото схващам — отвърнах аз. — Случаят е деликатен и явно му се иска да дойде и лично да го поеме. Да не забравям за кого работя.
Оказа се обаче, че греша.
Уилард най-после се появи — точно четири часа, след като ми се бе обадил. Чух гласа му от предната стая. Сигурен бях, че сержантката няма да му предложи кафе. Тя разбираше от хора. Вратата се отвори и той влезе при мен. Не ме погледна. Просто затвори зад себе си, обърна се и седна на стола за посетители. И още със сядането започна да се върти, да се попипва и да подръпва крачолите си, сякаш му пареха на коленете.
— Какво си правил вчера? — каза той. — Искам пълен рапорт за всичките ти действия. От собствената ти уста.
— Дошли сте да разпитвате
— Именно.
Вдигнах рамене.
— До два часа бях в самолета. После до пет бях с вас.
— И след това?
— В единайсет бях в базата.
— Шест часа? Аз стигнах дотук за четири.
— Сигурно сте шофирали. Докато аз сменях автобуси и спирах коли на автостоп.
— И след това?
— Разговарях с брат ми по телефона.
— Помня го брат ти — каза Уилард. — Работил съм с него.
Кимнах.
— И той го спомена.
— После?
— После разговарях с лейтенант Съмър. На лични теми.
— И?
— Към полунощ откриха трупа на Карбоун.
Уилард кимна и се размърда на стола си. Изглеждаше притеснен.
— Пазиш ли автобусните билети?
— Съмнявам се — казах аз.
Той се усмихна.
— А помниш ли кой те докара до базата?
— Едва ли. Защо питате?
— Защото може да ми потрябва да го знам. За да докажа, че не съм направил грешка.
Замълчах.
