вид, сякаш е довлечен от някъде другаде и е сглобен повторно на това място, за да служи за подслон на военните складове с всичкото им бойно снаряжение, тежки камиони, бронирани хъмъри и дори някой и друг хеликоптер за бързо реагиране.
Часовият на вътрешния портал ме пусна да вляза и аз се запътих право към стаята на помощник- командира. Беше едва седем и половина сутринта, а в помещението светеха лампи и помощник-командирът си беше на бюрото, което за мен означаваше нещо. Беше с чин капитан. В обърнатия наопаки свят на „Делта Форс“ сержантите бяха истинските герои, а офицерите седяха зад бюра и се занимаваха с домакински задължения.
— Липсва ли някой от личния състав? — запитах го аз.
Той извърна поглед встрани, което също значеше нещо.
— Положително сам знаете, че липсва — каза той. — Иначе защо ще ме питате?
— Ще ми кажете ли името му?
— Името му ли? Аз пък си помислих, че вие сте го арестували за нещо.
— Не става дума за арест — казах аз.
— А за какво става дума?
— Защо, този често ли го арестуват?
— Не. Той е добър войник.
— И как се казва?
Капитанът не отговори. Само се наведе напред, отвори едно чекмедже и извади от него папка. Подаде ми я. Подобно на всички досиета на военнослужещи от „Делта“, и това беше силно прочистено за публична употреба. Всъщност състоеше се само от два листа. На първия беше отпечатана кратка лична справка — име, чин, звание, номер на военната книжка и сбито преразказана служебна биография — на човек с име Кристофър Карбоун. Ветеран с общо шестнайсет години служба, ерген. Беше служил четири години в пехотна дивизия, четири във въздушнопреносима, още четири в рейнджърска рота и четири в специалните части, в отряда „Делта“. Беше с пет години по-възрастен от мен. Сержант първи клас. Толкова. Никакви подробности, нито дума за отличия и медали.
На втория лист имаше десет мастилени отпечатъка от пръсти и цветна снимка на мъжа, когото бях заговорил в бара и току-що бях оставил на масата в моргата.
— Къде е той? — запита капитанът. — Какво е станало?
— Убийство — казах аз.
— Какво?
— Някой го е убил — поясних аз.
— Кога?
— Снощи. Между девет и десет часа.
— Къде?
— На края на гората.
— На каква гора?
— Нашата. Гората на базата.
— Господи! Защо?
Прибрах листата в папката и я пъхнах под мишница.
— Не знам защо — казах аз. — Засега.
— Господи! — повтори той. — Кой го е направил?
— Не знам кой — казах аз. — Засега.
— Господи! — възкликна той за трети път.
— Най-близък роднина? — запитах аз.
Капитанът се замисли. Въздъхна шумно.
— Мисля, че има майка — каза той. — Ще проверя и ще ви информирам.
— Няма какво да ме информирате — казах аз. — Вие лично ще й се обадите.
Той не каза нищо.
— Карбоун имаше ли врагове в базата?
— Не съм чувал да има.
— Някакви търкания?
— Какви например?
— Някакви проблеми с начина му на живот?
Той се облещи насреща ми.
— Какво искате да кажете?
— Беше ли хомо?
— Какво?! Не, разбира се.
Аз си замълчах.
— Намеквате, че Карбоун е бил обратен? — прошепна капитанът.
В съзнанието ми отново изплува Карбоун, застанал на метър и половина от сцената в оня стриптийз бар, на по-малко от два метра от голата жена, която се извиваше като змия на лакти и колене, с навирен задник и цици, които се влачеха по пода, Карбоун с ледена бира в ръка, ухилен до уши. Доста странно занимание за един хомосексуалист. Но веднага след това си спомних и разсеяния му поглед, пренебрежителния жест, с който отпрати брюнетката.
— Не знам какъв е бил Карбоун — казах аз.
— Тогава си затваряйте устата — каза той. — Сър.
Отнесох със себе си досието на Карбоун, минах през моргата, повиках Съмър и заедно отидохме да закусим в офицерския клуб. Седнахме на една усамотена маса в ъгъла, далеч от всички останали. Взех яйца с бекон и препечени филийки. Съмър ядеше мюсли със сушени плодове, като все поглеждаше в досието. Аз пиех кафе, а Съмър — чай.
— Патоанатомът твърди, че убийството било дело на хомофоб — каза тя. — Според него нямало никакво съмнение.
— Греши обаче — казах аз.
— Карбоун не е семеен.
— Нито пък аз — отвърнах. — Доколкото знам, и ти също. Ти лесбийка ли си?
— Не.
— Ето, виждаш ли!
— Но и инсценировка да е, все се основава на нещо — каза тя. — Искам да кажа, ако са знаели, че играе хазарт например, са щели да му наврат подписани полици в задника или карти за игра в устата, за да ни накарат да мислим, че е убит заради дългове. Разбираш ли какво имам предвид? Ако няма никакво реално основание, просто не става. Ако се опитват да инсценират мотив, който може да бъде опроверган за пет минути, значи са глупаци, а не хитреци.
— Какво предполагаш?
— Че е бил хомо и някой го е знаел, но че това не е причината за убийството.
Кимнах.
— Това не е причината — повторих аз. — Да кажем, че наистина е бил хомо. Той е във войската от шестнайсет години. Успял е да отърве кожата през седемдесетте и през осемдесетте. Защо чак сега? Нали уж времената се менят, хората са по-толерантни, пък и той се е научил да го прикрива, да ходи в стриптийз барове с колегите си. Няма причина изведнъж някой да се сети и да го пречука. Ако е било заради хомосексуализма, са щели да го направят отдавна. Преди четири години, преди осем, преди дванайсет или шестнайсет. Всеки път, когато е постъпвал в нова част и се е запознавал с нови хора.
— Та каква според теб е била причината?
— Нямам представа.
— Каквато и да е била, със сигурност има някаква срамна тайна. Също като с Креймър в оня мотел.
