усмихна.

— А как ще обясните побоя и порезните рани? — запитах.

— С омраза — отвърна тя.

— А каишката на врата?

Тя сви рамене.

— Това е автоеротична техника за засилване на оргазма. Чрез причиняване на кислородна недостатъчност на мозъка.

Отново кимнах.

— Е, добре — казах.

— Кое е добре? — попита тя.

— Това са вашите първи впечатления. Имате ли становище въз основа на тях?

— А вие?

— Аз имам — казах.

— Е, тогава да чуем първо вашето.

— Мисля, че е инсценировка.

— Защо?

— Престарали са се. Използвали са цели шест елемента на хомофобия: голия труп, липсващите плочки, отрязаните гениталии, клона в ануса, киселото мляко, каишката на врата. Докато само два, които и да са те, биха били напълно достатъчни. Максимум три. Явно е, че не хомосексуализмът му е причина за убийството, а просто убийците целят да създадат такова впечатление. И са се престарали.

Нортън не каза нищо.

— Прекалено е — продължих аз. — Все едно да застреляш някого, да го удушиш, после да го наръгаш с нож, после да го удавиш, после да го обесиш и пребиеш жестоко. Оставили са толкова улики за мотив, че случаят е накичен като коледно дърво.

Нортън мълчеше. Седеше и ме наблюдаваше иззад светлината на настолната си лампа. Може би ме преценяваше.

— Имам известни съмнения по отношение на каишката. Тези автоеротични техники не са присъщи само на хомосексуалистите. На физиологично ниво мъжкият оргазъм при всички случаи си е един и същ.

— Цялото убийство е инсценирано да ни прати по грешна следа.

Най-после Нортън кимна.

— Съгласна съм с вас — каза тя. — Вие сте умен мъж.

— Умен за полицай, а?

Тя не се усмихна.

— Но като офицери и двамата знаем, че на хомосексуалистите е забранено да служат в армията. Така че в стремежа си да защитим армията нека не допускаме грешна преценка.

— На мен работата ми е да защитавам армията.

— Именно — каза Нортън.

Свих рамене.

— Но аз не заемам категорична позиция. Не твърдя, че този тип в никакъв случай не е бил хомо. Може и да е бил. Не е там въпросът. И дори да е бил, може убийците му да са го знаели, а може и не. Аз просто твърдя, че независимо дали са го знаели, те не са го убили заради това. Просто са искали на нас така да ни изглежда. Ето защо уликите, които са оставили, са пресилени и изкуствени. Понеже самите те са искали да бъдат разтълкувани по определен начин.

Спрях за миг, колкото да помисля, после добавих:

— Сякаш са действали по учебник.

Нортън замръзна.

— По учебник ли? — запита тя.

— Вие не преподавате ли нещо подобно на вашите занятия?

— Не учим курсистите си да убиват, ако това имате предвид.

— Нямам това предвид.

Тя кимна.

— Разбира се, споменаваме и тези неща. Няма как иначе. Да отрежеш члена на жертвата си е толкова елементарен акт на омраза, че няма накъде повече. Случвало се е безброй пъти в историята. През цялата Виетнамска война. В Афганистан, където от десет години насам местните жени режат членовете на пленени съветски войници. Така че ние се опитваме да обясним какво символизира този акт, какво послание носи, какъв страх предизвиква у врага. Изписани са цели книги за ужаса от обезобразяването. В подобни гротескни рани винаги се съдържа послание към обекта и неговата среда. При нас често става дума и за оскверняване на трупове с разни предмети. Както и за оставянето на осквернения труп на видно място за назидание. Следата от захвърлени части от облекло е класически пример.

— А за кисело мляко ставало ли е дума?

Тя поклати глава.

— Това е просто един стар виц.

— А за автоеротично удушаване с каишка?

— Не и в курсовете по военна психология. Което не значи, че повечето хора не четат списания. Или не гледат порнокасети.

— Във вашите курсове говори ли се за оспорване сексуалността на врага?

— Да, разбира се. В това е смисълът на курса. Как да поставим под съмнение сексуалността на неприятеля, неговата мъжественост, потентност, самата му сексуална ориентация. Основна тактика в психологическата война. И не от вчера, а от зората на историята. С нея се цели двоен ефект: врагът да бъде унижен, а в сравнение с него ние да изглеждаме още по-могъщи.

Не казах нищо. Тя ме погледна в очите.

— Да разбирам ли, че ме питате дали случайно не съм видяла плодовете на собствените си теории в онази горичка?

— Да, мисля, че и това ви питам.

— Значи не ви е било нужно моето становище — каза тя. — Било е само предисловие. Вие вече сте си направили изводите.

Кимнах.

— Както се разбра, аз съм умен за полицай.

— Отговорът ми е: не, в онази горичка не съм видяла плодовете на собствените си теории. Във всеки случай не конкретно.

— А по принцип?

— По принцип всичко е възможно.

— Срещали ли сте генерал Креймър във Форт Ъруин? — запитах аз.

— Виждали сме се един-два пъти.

— Кога за последен път?

— Не помня — каза тя.

— Но не е било напоследък.

— Не, напоследък не съм го виждала.

— Как се запознахте с него?

— Служебно.

— Вие преподавате и на бронетанковите войски, нали?

— Във Форт Ъруин има не само бронетанкови войски — каза тя. — Там е Националният център за обучение. Преди курсистите идваха при нас. Сега ние отиваме при тях.

Не казах нищо.

— Изненадва ли ви, че сме преподавали и на танкисти?

Вдигнах рамене.

— Ако аз лично се возех на седемдесеттонен танк, едва ли щяха да са ми нужни допълнителни психологически стимули, за да си вдигам самочувствието.

Тя и този път не се усмихна.

Вы читаете Врагът
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату