Изглеждаше по-възрастна от мен, но не много. Беше висока и слаба, с лице на фотомодел или холивудска звезда.
— С какво мога да ви бъда от полза, майоре? — запита тя. По произношението прецених, че вероятно е от Бостън, а тонът й издаваше явно неудоволствие от принудителната нощна разходка на студа.
— Искам да ви покажа нещо.
— Защо?
— Може би ще имате професионално становище.
— Защо точно аз?
— Защото точно вие сте в Северна Каролина. Ако трябваше да докарам специалист от друг щат, щеше да ми отнеме часове.
— Какъв специалист ви трябва?
— Някой с вашата професия.
— Знам, че за вас съм обикновена учителка — сопна се тя. — Не е нужно да ми се напомня непрекъснато.
— Моля?
— Тук явно всички са си плюли в устата да повтарят на Андрея Нортън, че е само книжен плъх, докато другите вършат истинската работа.
— Не разбирам от тия неща. Аз съм отскоро тук. Нужно ми е само становище от човек с вашата професия.
— Не се опитвате да се заяждате с мен, нали?
— Опитвам се да ви помоля за помощ.
Тя направи гримаса.
— Е, добре.
Подадох й фенерчето.
— Тръгнете по дрехите и ги проследете до края. Моля, не пипайте нищо. Постарайте се да запечатате в съзнанието си само първоначалните впечатления. После бих желал да ги споделите с мен.
Тя не каза нищо. Взе фенерчето от ръката ми и тръгна. През първите шест-седем метра фаровете на хъмъра на военния полицай я осветяваха в гръб; дългата й сянка танцуваше по земята пред нея. После излезе от обсега на фаровете; отдалеч виждах лъча на фенерчето, който с подскоци се движеше напред и пронизваше мрака. След това загубих от поглед и него. Само бледите отблясъци по голите клони високо над главата й показваха къде се намира.
Около десетина минути не се случи нищо. После видях лъча на фенерчето, който се връщаше по обратния път. Тя излезе от горичката и се насочи право към мен. Беше пребледняла. Угаси фенерчето и ми го подаде.
— В моя кабинет — каза тя. — След един час.
После се качи в хъмъра на лейтенант Съмър, която даде заден ход, обърна джипа и се отдалечи в мрака.
— Е, момчета, на работа — казах аз. После се качих в джипа да наблюдавам стелещия се на фаровете дизелов пушек, лъчите на фенерчетата, пронизващи мрака, и ярките синкави светкавици на фотоапаратите, които караха движещите се сенки да замръзват за миг в пространството.
Обадих се отново на моята сержантка и й наредих да уреди моргата на базата да бъде отворена, за да приеме трупа. Казах й, че рано сутринта искам патоанатом за аутопсия. След половин час линейката се изнесе заднишком към банкета и хората ми натовариха в нея завито в чаршаф човешко тяло. Затвориха задните врати, плеснаха с длани по каросерията и шофьорът потегли. Навсякъде около мен мъже слагаха неща в прозрачни найлонови пликове и им поставяха етикети. Между дънерите бе опъната жълта полицейска лента, заграждаща правоъгълен участък от приблизително четирийсет на петдесет метра.
Оставих ги да довършат огледа и потеглих в мрака към щаба на базата. Попитах един часови и той ме упъти към центъра по психология. Беше ниска сграда от червени тухли, със зелени врати и рамки на прозорците, в която може би някога се бе помещавало интендантството. Намираше се някъде по средата между щаба и спалните помещения на специалните части. Цялата тънеше в мрак, ако не се брояха централният коридор и един от прозорците. Паркирах джипа отпред и влязох. Преминах по няколко унили, застлани с плочки коридора и се спрях пред една врата с прозорче от матирано стъкло, през което се виждаше светлина. Върху стъклото имаше надпис с боя:
Нортън седеше зад голямо дъбово бюро, отрупано с отворени тетрадки. Толкова много бяха, че не бе останало място за телефона й, който беше поставен на пода. Пред нея имаше бележник с жълти страници, по който си бе водила записки. Бележникът се падаше точно в светлото петно на настолната лампа и цветът му се отразяваше в русата й коса.
— Здравейте — каза тя, като ме видя.
Седнах на стола за посетители.
— Кой е бил? — запита тя.
— Не знам — отвърнах аз. — Не вярвам да го идентифицираме визуално. Лицето му е напълно обезобразено от побоя. Ще трябва да му снемем отпечатъци от пръстите. Или от зъбите. Ако изобщо са му останали зъби в устата.
— Защо толкова държахте да го видя?
— Казах ви. Нужно ми беше вашето становище.
— А кое ви караше да мислите, че ще имам становище?
— Стори ми се, че в цялата история има елементи, които вие най-добре ще разберете.
— Аз не се занимавам с профилиране на престъпници.
— Не очаквам това от вас. Трябват ми само първоначалните ви впечатления, и то колкото се може по- пресни. Искам да знам дали съм избрал правилната посока.
Тя кимна и отметна с ръка косата от челото си.
— Очевидният извод е, че убитият е бил хомосексуалист — каза тя. — Което вероятно е станало и причина за смъртта му. Или най-малкото убийците са знаели това обстоятелство.
Кимнах.
— Налице е генитална ампутация — каза тя.
— Вие сте местили трупа?
— Само леко го понадигнах — каза тя. — Съжалявам. Помня, че ме помолихте да не пипам нищо.
При огледа тя беше без ръкавици. Корава жена. Явно репутацията й на книжен плъх, който не излиза от класната стая, беше незаслужена.
— Не се притеснявайте — успокоих я аз.
— Мога да предположа, че ще откриете пениса и тестисите му, натъпкани в устата. Не вярвам бузите му да са отекли толкова само от побоя. Очевидно става дума за особен вид символично послание от страна на убиец хомофоб. Отстраняване на органа на греха, плюс симулация на орален секс.
Кимнах.
— Това обяснява голотата и липсващите идентификационни плочки — продължи тя. — На символно ниво премахването на отличителните белези на армията от извратения субект е равносилно на отстраняването му от армията.
Кимнах.
— Вкарването на чуждо тяло няма нужда от обясняване кача Нортън. — Особено в ануса.
Кимнах още веднъж.
— Пък и течността, изляна по гърба му… — добави тя.
— Плодово кисело мляко.
— Вероятно ягода — предположи тя. — Или малина. Като в оня стар виц: как един хомосексуалист симулира оргазъм?
— Като пъшка и стене — отвърнах аз. — И после опръсква гърба на любовника си с кисело мляко.
— Точно така — каза Нортън, без да се усмихва. И без да ме изпуска от очи, за да види дали аз ще се
