компанията на двама кандидат-офицери. Когато ме видя, тя веднага ги остави и тръгна към мен.
— Гарбър е заминал за Корея — казах й аз. — Имаме нов шеф.
— Кой?
— Полковник на име Уилард. От разузнаването.
— Че какво разбира той от военна полиция?
— Нищо. Уилард е гадно копеле.
— Това не те ли дразни?
Вдигнах рамене.
— Имаме заповед да не се занимаваме със случая „Креймър“.
— И ще му се подчиним ли?
— Освен това аз имам заповед повече да не общувам с теб. Молбата ти за преместване в Сто и десета щяла да бъде отхвърлена.
Съмър замълча и извърна поглед встрани. Накрая каза:
— По дяволите!
— Съжалявам — казах аз. — Знам колко го искаше.
Тя ме погледна.
— Ама той сериозно ли ти е казал това за Креймър?
— Уилард е сериозен във всичко. Дори бе пратил хора да ме арестуват на летището, за да ми покаже колко е сериозен.
— Да те арестуват?!
Кимнах отново.
— Някой ме е натопил, че съм отупал ония двамата на паркинга.
— Кой?
— Някой от военните в публиката.
— Някой от нашите? Кой може да е бил?
— Нямам представа.
— Това е подло.
Кимнах.
— Никога не ми се е случвало преди.
Тя отново замълча. После попита:
— Как е майка ти?
— Счупила си е крака. Нищо особено.
— Може да хване пневмония.
Кимнах отново.
— Правили са й рентгенова снимка. Няма пневмония.
Долните й клепачи се присвиха нагоре.
— Мога ли да ти задам логичния въпрос? — запита тя.
— Има ли такъв?
— Побоят на цивилни граждани е сериозно провинение. А тук очевидно имаме рапорт и свидетел. Достатъчно основания, за да бъдеш арестуван.
— Е, и?
— Защо още си на свобода?
— Уилард обеща да прикрие рапорта на първо време.
— Но нали казваш, че бил гадно копеле?
— От уважение към досегашната ми кариера. Така поне каза.
— И ти му повярва?
Поклатих глава.
— В рапорта има нещо гнило — казах аз. — Едно гадно копеле като Уилард би го използвал срещу мен, стига да можеше. Това поне е сигурно. Той пет пари не дава за кариерата ми.
— Едва ли проблемът е в рапорта. За тях най-добрият свидетел е военният. Ще каже каквото му наредят. Все едно, че Уилард сам е писал рапорта.
Не отговорих.
— И защо изобщо си тук?
Спомних си какво ми бе казал Джо:
— Не знам защо съм тук — отвърнах аз. — Нищо не знам. А сега ми разправи за подполковник Нортън.
— Случаят вече не е наш.
— Тогава просто задоволи любопитството ми.
— Не е тя. Жената си има алиби. Била е на парти в някакъв бар извън базата. Цяла нощ. Поне сто души са я видели.
— Коя е тя?
— Военен психолог. Има докторат по психосексология, като специалността й е да атакува вътрешното емоционално равновесие на врага чрез разколебаване на чувството му за мъжественост.
— Изглежда ми симпатична.
— Била е поканена на парти в бар. Значи все някой я смята за симпатична.
— А провери ли кой е бил шофьор на Васел и Кумър?
Съмър кимна.
— На портала е записан като майор Маршъл. Проверих и се оказа член на щаба на Дванайсети корпус, временно командирован към Пентагона. Минава за изгряваща звезда. Тук е от ноември.
— А успя ли да установиш на кого са се обаждали по телефона от хотела във Вашингтон?
Съмър отново кимна.
— На никого — каза тя. — Има едно обаждане отвън до стаята на Васел, в дванайсет и двайсет и осем след полунощ. Предполагам, че е било от Дванайсети корпус в Германия. Но и двамата не са звънили на когото и да било.
— Нито едно изходящо обаждане?
— Нито едно.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно. Хотелът е с компютърна телефонна централа. За външна линия се набира деветка, като компютърът регистрира всяко обаждане. Заради сметката.
— Е, добре — казах аз. — Забрави всичко.
— Сериозно?
— Заповедта си е заповед. Другото води до анархия и хаос.
Върнах се в кабинета си и позвъних в Рок Крийк. Очаквах, че Уилард отдавна ще си е тръгнал. Той очевидно беше човек, свикнал на чиновническо работно време. Свързах се с някакъв служител от деловодството и го помолих да ми намери копие от оригиналната заповед, с която бях преместен от Панама във Форт Бърд. Чаках го пет минути да се върне на телефона. През това време прегледах още веднъж списъците на Съмър. Имената в тях не ми говореха нищо.
— Намерих заповедта, сър — чух гласа му в слушалката.
— От кого е подписана? — запитах аз.
— От полковник Гарбър, сър.
— Благодаря — казах и затворих. В течение на десет минути седях и се питах защо разни хора се опитват да ме лъжат. Мислите ми бяха прекъснати от звъна на телефона. Обаждаше се млад редник от военната полиция, за да докладва, че при редовен патрул е открил труп в храстите. По всичко личало, че било убийство, и то твърде жестоко. Човекът на два пъти прекъсва разказа си, за да повръща.
