— Да, преподавахме и на тях. Доколкото си спомням, генерал Креймър не обичаше пехотата да получава нещо, а неговите хора не. Съперничеството беше голямо.
— А сега на кого преподавате?
— На „Делта“. Само на тях.
— Благодаря ви за помощта — казах аз.
— Днес не забелязах нищо, за което да се чувстваме отговорни — каза тя.
— Не конкретно — съгласих се аз.
— От психологическа гледна точка всичко е много стандартно.
— Добре.
— И не ми е приятно, че ме питате.
— Добре — повторих аз. — Лека нощ, госпожо подполковник.
Станах от стола и тръгнах към вратата.
— А каква е била истинската причина? — запита тя. — Ако уликите са били инсценирани, за да ни подведат, както казвате?
— Не знам — отвърнах. — Не съм чак толкова умен.
Преди да си вляза в кабинета, се спрях при сержантката с детето, за да ми сипе кафе. Вътре заварих Съмър. Беше дошла да си вземе списъците, понеже за нас случаят „Креймър“ беше приключен.
— Провери ли и останалите жени? — запитах я. — Освен Нортън?
Тя кимна.
— Всичките имат алибита. В новогодишната нощ е най-лесно да си намериш алиби. Едва ли някой посреща Нова година сам.
— Аз например — казах.
Тя не отговори. Събрах книжата върху бюрото си на спретнатата купчинка, поставих ги в папката на Съмър и й ги подадох. Преди това свалих кламера с бележката й.
— Какво ти каза Нортън?
— Съгласи се, че е убийство, инсценирано да изглежда, сякаш е на сексуална основа. Попитах я дали някои от елементите не са научени от нейния курс, а тя нито отрече, нито потвърди. Каза ми, че от психологическа гледна точка са елементарни. Каза още, че й е неприятно, дето съм я запитал.
— И сега какво?
Прозях се. Бях уморен.
— Сега действаме както при всяко друго убийство. Та ние дори не знаем кой е убитият. Предполагам, че утре ще се разбере. В седем сутринта на линия, ясно?
— Ясно — каза тя, стана от стола и тръгна към вратата с папката си под мишница.
— Обадих се в Рок Крийк — казах аз. — Помолих един чиновник да намери заповедта за преназначението ми от Панама.
— И какво?
— Той ми каза, че заповедта била подписана от Гарбър.
— Е, и?
— Не е възможно. Гарбър се обади по телефона навръх Нова година и много се изненада, че ме откри тук.
— Защо му е било на чиновника да те лъже?
— Не вярвам да ме е излъгал. По-скоро подписът е фалшив.
— Възможно ли е подобно нещо?
— Това е единственото обяснение. Гарбър едва ли би забравил, че лично ме е преназначил само преди четирийсет и осем часа.
— Но какво всъщност става тук?
— Нямам представа. Някъде някой играе шах с нас. Брат ми ме посъветва да се опитам да разбера на кого съм притрябвал толкова тук, че да ме изтегли от Панама и да ме замени с някакво гадно копеле. И аз се опитах да проверя това. Сега ми се струва, че би трябвало да си зададем същия въпрос и за Гарбър. На кого му е било толкова нужно да го разкара от Рок Крийк, че и
— Само че постът в Корея би трябвало да се възприема като сериозно повишение, не мислиш ли?
— И няма съмнение, че Гарбър го заслужава — казах аз. — Само дето е твърде рано. Постът е за бригаден генерал. Министерството на отбраната трябва да го предложи за одобрение от Сената. Процедурата се провежда през есента, не през януари. Това е било панически ход.
— Но ако някой играе шах с вас — каза Съмър, — защо му е трябвало да мести теб тук, а него там? Тези два хода се неутрализират взаимно.
— Може би играят двама души. Добрият и лошият. И се борят за надмощие. Когато единият печели, другият губи.
— Ако е така, лошият би могъл много лесно да спечели и двата хода. Можеше да те уволни. Или да те прати в затвора. Заради оная жалба за побой над цивилен.
Не отговорих.
— Нещо не излиза — продължи тя. — Който и да играе на твоя страна, явно е готов да се лиши от Гарбър, като същевременно е достатъчно силен, за да те задържи тук въпреки жалбата за побоя. Достатъчно силен, за да попречи на Уилард да започне процедура срещу теб, колкото и да му се е искало. Знаеш ли какво означава това?
— Да — отвърнах аз. — Знам.
Съмър ме погледна в очите.
— Означава, че за някого ти си по-важен от Гарбър, понеже Гарбър го няма, а ти оставаш.
После сведе поглед и се умълча.
— Имаш разрешение да говориш свободно, лейтенант Съмър — казах аз.
Тя отново ме погледна.
— Не си по-важен от Гарбър. Това не е възможно.
Пак се прозях.
— Няма да споря — казах. — Не и по тази тема. Тук не става дума за избор между мен и Гарбър.
Съмър помисли малко и кимна.
— Така е — каза тя. — Изборът е между Форт Бърд и Рок Крийк. За въпросния някой по-важен е Форт Бърд. Това, което има да става тук, е по-важно от онова, което става в щаба на специалните части.
— Съгласен — казах аз. — Въпросът е: какво, по дяволите, има да става тук?
9
Първата предпазлива крачка към намиране на отговор на този въпрос направих в седем часа и една минута на следващата сутрин, в моргата на Форт Бърд. През нощта бях спал около три часа и не бях закусвал. В наказателното разследване на военната полиция няма кой знае какви писани правила. Всичко почива на инстинкт и импровизация. Един от малкото железни принципи, които е повече от разумно да се спазват, гласи: никога не яж преди аутопсия.
Затова и аз прекарах времето, през което нормално закусвам, в четене на рапорта от мястото на престъплението. Беше доста дебела папка, но в нея не се съдържаше никаква полезна информация. Пълен списък на всички намерени наоколо предмети с най-подробни детайли. Плюс описание на трупа. Плюс часове и температури. Хиляди думи, илюстрирани с десетки моментални снимки. Но нищо в тях, което да отговаря на моите въпроси.
Прибрах папката в чекмеджето на бюрото си и позвъних в Главното комендантство, за да поискам информация за самоотлъчки и бягства от служба. Помислих си, че отсъствието на убития вече е било забелязано някъде и по този начин бихме могли да установим самоличността му. Но точно този ден нямаше рапорти за самоотлъчки и бягства. Нищо нередно. Базата функционираше нормално, всеки си беше на мястото и всички си вършеха съвестно работата.
