Морган замълча.
— Спокойно, ефрейтор — каза Ричър. — Все пак сме в Колорадо, не в Ирак. Няма да взривявам нищо.
— Не биваше да казвате това, сър.
— Спокойно, Морган. Говорех в отрицателен смисъл. Казах какво няма да направя.
— Не е смешно.
— Аз не се смея.
— Трябва да видя документите ви, сър.
— Нямаш право да ги искаш.
— Трябва да ги видя веднага, сър.
— Имате ли военен адвокат в базата?
— Съвсем не, сър.
— Значи си готов сам да вземеш това решение?
Морган не отговори. Отново пристъпи към пикапа, за да пропусне зад гърба си една цистерна. Цистерната беше с оранжевия знак за опасни химикали и беше от неръждаема стомана, полирана до такъв блясък, че Ричър видя собственото си отражение в нея, като в криво огледало. Когато въздушната вълна от камиона утихна, Морган застана обратно на мястото си и каза:
— Трябва да ми покажете тези документи, сър. Дори само отдалеч. За да ми докажете, че ги имате.
Ричър сви рамене, наведе се и отвори жабката. Разрови се в химикалките, ароматизираните салфетки и другите боклуци, докато не намери един найлонов плик. Беше черен, със сребърно лого във формата на волан. Евтин плик за документи — продаваха ги по бензиностанциите и автомивките заедно с освежители за въздух във форма на борче и компаси, които се закрепват с вакуум на предното стъкло. Найлонът беше корав, а черният цвят беше избелял до прашно сиво.
Ричър отвори плика така, че Морган да не го вижда. От лявата страна имаше валидна застраховка. От дясната — регистрацията на пикапа.
И двете бяха на името на Дейвид Робърт Вон, с адресна регистрация в Хоуп, щата Колорадо.
Ричър протегна ръка и показа документите на Морган — достатъчно дълго, за да ги разпознае, но не толкова дълго, че да прочете името.
— Благодаря ви, сър — каза Морган.
Ричър прибра плика в жабката и я затвори.
— Продължавайте, сър — каза Морган.
Това също представляваше проблем за Ричър. Ако продължаваше напред, щеше да влезе в територията на град Диспеър. Ако направеше обратен завой, Морган щеше да се зачуди защо изведнъж е решил да се откаже от Хоуп, което щеше да го накара да провери номера на пикапа.
Кое от двете беше по-опасно?
Морган, естествено. Дори не можеше да става дума за сравнение между полицейското управление на град Диспеър и едно бойно поделение на военната полиция. Така че Ричър включи на скорост и завъртя волана.
— Приятен ден, ефрейтор — каза той и се отдели от банкета.
Натисна газта и един метър по-късно подмина малката зелена табела, като по този начин временно увеличи населението на Диспеър с един човек — станаха цели 2692 души.
22
Солидното шосе с две платна продължаваше практически по права линия в продължение на осем километра до портала за камиони на комбината. Сто метра преди портала, наляво от шосето, се отклоняваше неозначена отбивка, която прекосяваше пущинака и се превръщаше в западния край на единствения път, който минаваше през Диспеър. Ричър веднага го позна — неравно настлан чакъл и евтино асфалтово покритие. Спря да изчака един приближаващ камион, натоварен с блестящи стоманени греди, после един товарен камион с контейнер, който потегляше за Канада. Успя да направи ляв завой, подскочи на неравното шосе, продължи към града и видя всичко, което беше видял вчера, но в обратен ред. Дългата стена от заварен метал, боядисан в бяло, искрите и пушекът, които се вдигаха отвътре, пълзящите кранове. Ричър протегна дългата си ръка през кабината, за да затвори прозореца на отсрещната врата, когато чу оглушителния шум от пневматичните чукове и подуши острата миризма на химически съединения.
До паркинга пред портала за работниците, който се простираше на цели акри земя, и забеляза шевролета на охраната, който се движеше по часовниковата стрелка, докато подскачаше през храсталаците далеч вдясно. Партньорът му, който се движеше обратно на часовниковата стрелка, беше много по-наблизо. Всъщност караше точно през паркинга с трийсет километра в час и явно избираше място, където да прекоси шосето под прав ъгъл. Ричър ускори, а шевролетът забави скоростта, така че пресече малко зад него. Ричър го проследи в огледалото изглеждаше огромен. После Ричър продължи напред, докато остави комбината зад гърба си, а на пет километра напред и вдясно се появи центърът на град Диспеър. Ниски тухлени сгради с кубична форма, унили под следобедното слънце. По шосето нямаше движение. Пътят се издигаше, спускаше и завиваше наляво и надясно, за да избегне всякакви геологични формации, по-големи от хладилник. Беше построен по най-евтиния начин и не беше изравняван или изправян, още откакто беше представлявал коловози за каруци.
Ричър видя как една полицейска кола излиза от някаква пресечка на километър и половина пред него.
Нямаше как да я сбърка. Беше форд краун виктория, в бяло и златно, с черни ролбари отпред и антени на багажника. Колата се измъкна от пресечката, спря за малко и зави наляво.
На запад.
Право към Ричър.
Ричър провери с каква скорост се движи. Осемдесет километра в час. Струваше му се, че е правилно. Нямаше представа какво е ограничението на това място. За всеки случай намали до седемдесет и продължи така. Полицаят вече беше на километър от него и се приближаваше бързо. Общата скорост, с която се приближаваха един към друг, надхвърляше сто и шейсет километра в час. До момента, в който щяха да се срещнат, оставаха приблизително трийсет и пет секунди.
Ричър продължи.
Слънцето му се падаше зад гърба, значи светеше в очите на полицая, което беше добре. Старият пикап, който караше Ричър, имаше най-обикновено предно стъкло, което не беше добре. Десет секунди преди да се разминат, Ричър вдигна лявата си ръка от волана и я притисна към челото си, все едно имаше главоболие и си масажираше слепоочието. Продължи да кара със същата скорост, като гледаше право пред себе си.
Полицейската кола профуча край него.
Ричър погледна в огледалото за обратно виждане и направи няколко бързи изчисления. Оставаха му някъде двайсет и пет километра до границата с Хоуп, а старият шевролет посмъртно нямаше да вдигне над сто и десет, значи трябваше да кара поне тринайсет минути. Форд краун виктория не беше фантастично мощна кола, но полицейските управления я поръчваха със специален пакет от екстри, тунингован двигател за по-бързо ускорение и двоен ауспух за по-добра вентилация. Без никакъв проблем щеше да вдигне сто четирийсет и пет. Значи щеше да го настигне за три минути — горе-долу в момента, в който Ричър се изравнеше с изоставената автокъща, в началото на цели двайсет километра пусто шосе.
А това не беше добре.
Ричър видя в огледалото как полицейската кола прави обратен завой на пътя зад него.
Защо?
Град Диспеър беше собственост на компанията, но шосето през него не можеше да бъде частно. Всеки жител на Хоуп имаше право да го използва, за да се прибира от магистралата. Както и някои жители на щата Канзас. Нямаше начин в Диспеър да не са свикнали да виждат непознати коли.
Ричър отново погледна в огледалото. Полицейската кола ускоряваше зад него. Предната част на колата беше по-висока от задната.
Може би охраната, която се возеше в шевролета обратно на часовниковата стрелка, беше решила да вдигне тревога. Сигурно охранителят беше видял лицето на Ричър и го беше познал. Може би помощниците
