половината население на града беше на работа в комбината, а другата половина чистеше къщите, печеше сладкиши или зяпаше телевизия. Имаше едно-единствено шосе, което излизаше от града. Полицаят просто се забавляваше. Беше хванал Ричър в капан и го знаеше.
И Ричър също го знаеше.
Нямаше как да избяга.
Трябваше да спре и да се бие.
23
Един тъп инструктор от школата за военни полицаи във Форт Ръкър веднъж им беше сервирал брадатия виц за произхода на думата „предполагам“ — според него английската дума „assume“ идваше от три други думи, „ass“ (задник), „и“ (ТИ) И „те“ (аз). Иначе казано, ако правиш прекалено много предположения, има опасност и двамата да станем на задници. Инструкторът дори го беше демонстрирал на дъската, като беше разделил думата на три части. Като цяло, Ричър беше съгласен с него. Но понякога нямаше как да се избяга от предположенията — и точно в този момент Ричър реши да предположи, че колкото и глупави да бяха полицаите от град Диспеър, все пак нямаше да рискуват да открият огън, ако има опасност да улучат случайни минувачи. Така че той отби до бордюра пред ресторанта, излезе от пикапа на Вон, прекоси тротоара и се подпря на една от витрините на ресторанта.
Зад него се виждаше, че в ресторанта има разумно количество клиенти. На работа беше същата сервитьорка. В момента обслужваше девет клиенти, закъснели с обяда. Трима на една маса, двама на друга и четирима клиенти, които бяха седнали сами — разпределени горе-долу поравно в помещението.
И всички до един бяха потенциални невинни жертви.
Прозорецът на витрината беше хладен. Ричър го усещаше с раменете си през плата на ризата. Слънцето все още не беше залязло, но се спускаше на запад и улиците бяха потънали в сянка. Имаше и лек вятър. Тук-там по тротоара се носеха малки прашни вихрушки. Ричър разкопча ръкавите на ризата си и ги нави до лактите. Изви гръб, защото се беше схванал от продължителното седене в тясната кабина. Стегна, отпусна мускулите на ръцете си и завъртя глава насам-натам, за да си раздвижи врата.
После зачака.
Полицаят се появи след две минути и четирийсет секунди. Полицейският форд се появи от запад, спря на две пресечки оттам и застина, все едно шофьорът изпитваше затруднения в разтълкуването на визуалната информация, която получаваше. Пикапът е паркиран. Заподозреният просто си стои. След това мигът отмина, колата подскочи напред, профуча през кръстовището и спря точно зад пикапа, до десния тротоар, обърната на изток толкова близо, че предната й броня беше на два метра от краката на Ричър. Полицаят не спря двигателя, а отвори вратата и се измъкна на пътя. Беше като дежа ву. Едър бял мъж, към четирийсетгодишен, с черна коса и дебел врат. Светлокафява риза и униформени панталони в същия цвят, следа на челото от мястото, където се беше притискала шапката му. Той свали глока от колана си и го вдигна с две ръце, като се притисна в бронята на колата за по-голяма стабилност, и се вторачи в Ричър над капака на патрулката.
Професионална работа, с изключение на невинните хора зад витрината.
— Не мърдай! — извика полицаят.
— Никъде няма да ходя — обясни Ричър. — Засега.
— Качвай се в колата!
— Накарай ме.
— Ще стрелям!
— Не, няма да стреляш.
Полицаят го погледна безизразно, после очите му подскочиха от лицето на Ричър към ресторанта зад него. Ричър беше абсолютно сигурен, че в полицейското управление на Диспеър не работят експерти по балистика и дори нямат инструкции за стрелба в градски условия, така че колебанието на полицая срещу него беше продиктувано от най-обикновен здрав разум. Или пък имаше близки, които обичаха да обядват по-късно.
— Качвай се в колата — повтори той.
— Аз съм пас — отвърна Ричър.
Усещаше студеното стъкло на ключиците си, но не помръдваше. Стоеше отпуснат и облегнат назад, за да не внушава заплаха.
— Ще стрелям — повтори полицаят.
— Не, няма. Ще трябва да извикаш подкрепление.
Полицаят отново замръзна за миг. После пристъпи наляво, обратно към вратата на шофьора. Без да откъсва очите и пистолета си от Ричър, той протегна едната си ръка през прозореца на колата, намери микрофона на полицейската радиостанция и го издърпа навън, докато не опъна кабела докрай. Вдигна го към устата си и натисна бутона.
— Братле? В ресторанта, веднага.
После прекъсна връзката, подхвърли микрофона обратно на седалката, отново хвана пистолета с две ръце и се върна на мястото си.
И часовникът започна да отброява секундите.
Един противник беше лесен.
Двама бяха по-трудни.
Целта беше вторият полицай да се махне от мястото, на което беше в момента, но Ричър не можеше да си позволи да го изчака да дойде тук.
Не се чуваше нищо, освен шума от двигателя на колата и далечното потракване на чиниите в кухнята на ресторанта.
— Бъзльо — подвикна Ричър. — Ако ставаше за нещо, щеше да се справиш без подкрепления.
Полицаят сви устни и бавно пое покрай колата, като не спираше да го държи на мушка. Стигна до предната броня и подпря коленете си на ролбарите, за да се ориентира. После я заобиколи, за да се приближи.
Отдели се от колата и се качи на тротоара.
Ричър чакаше. Полицаят вече му се падаше отдясно и Ричър пристъпи една крачка наляво, така че линията на изстрела да продължава да води към вътрешността на ресторанта, с всички последствия от това. Пистолетът го проследи, здраво стиснат в двете ръце на полицая.
— Качвай се в колата — нареди полицаят.
И направи още една крачка напред.
Вече беше само на метър и петдесет от Ричър.
Без да откъсва гърба си от витрината, Ричър премести дясната си пета до стената.
Полицаят пристъпи още по-близо.
Дулото на глока вече беше на трийсет сантиметра от гърлото на Ричър. Полицаят беше едър мъж с дълги ръце, които беше протегнал докрай, и беше разтворил широко краката си, за да стъпи по- стабилно.
Добра стойка, ако се кани да стреля.
Но той не се канеше да стреля.
Да отнемеш оръжието на човек, който се кани да стреля с него, невинаги е толкова трудно. Да отнемеш оръжието на човек, който вече е решил да не стреля с него, граничи с лесното. Полицаят отдели лявата си ръка от пистолета, защото смяташе да я използва, за да сграбчи Ричър за яката. Ричър се плъзна надясно, притиснал гръб към витрината — износен плат, притиснат към гладко стъкло, никакво триене, — и влезе в обсега на полицая. После лявата му ръка бързо се стрелна напред и нагоре, едно, две, и той сграбчи ръката на противника си. Полицаят беше едър мъж с големи ръце, но ръцете на Ричър бяха още по-големи. Ричър стисна здраво и избута пистолета надолу и встрани, без да се напряга. Задържа го насочен надолу и увеличи натиска, така че да обездвижи показалеца на полицая, после го погледна в очите, усмихна се за миг, оттласна се от дясната си пета, която беше притиснал за опора в стената зад гърба си, и с всичка сила заби челото си в основата на носа на пазителя на реда.
Краката на полицая омекнаха.
