огромната дупка в стената и тъмнината зад нея.
Ричър паркира пикапа на заден ход върху релсите на портала, така че да не могат да се затворят, и взе ключовете от колата със себе си. Може би порталът щеше да се затвори автоматично, след като мине известно време. А Ричър не искаше да се затваря, каквото и да се случи. Не искаше да се намира вътре, когато се затвори. Защото щеше да бъде също толкова невъзможно да се изкатери навън, колкото и навътре.
После Ричър измина трийсет метра навътре в комбината. Под краката си усещаше познатия терен — лепкав от смазка и машинно масло, неравен от натрошени стружки. Ричър спря и долови присъствието на гигантски силуети пред себе си. Пресите, пещите и крановете. Погледна надясно и различи силуетите на фургоните и резервоарите. Зад тях, на километър и половина разстояние, невидима в нощта, беше тайната зона. Той се обърна и закрачи в тази посока.
И тогава светлините се включиха.
Електричеството с пукот се втурна по кабели, по-дебели от ръката му, и част от секундата по-късно навсякъде около него бликна синя, ослепителна светлина, по-ярка от слънчевата. Усещането беше разтърсващо. Беше като физически удар. Ричър стисна очи, вдигна ръце над главата си и едва се удържа да не падне на колене.
46
Ричър успя да отвори отчаяно присвитите си очи и видя Търман, който вървеше към него. Обърна се и видя началника на обекта, който го приближаваше от друга посока. Отново се обърна и видя великана с гаечния ключ, който му беше препречил пътя към портала.
Ричър остана на мястото си, като чакаше, примигваше и присвиваше очи — лицевите мускули около тях го боляха от усилието. Търман спря на три метра от Ричър, после продължи, заобиколи го и почти допря рамо до неговото, все едно бяха двама стари приятели, застанали заедно, за да се порадват на някаква приятна гледка.
— Мислех, че пътищата ни вече няма да се пресекат каза Търман.
— Не отговарям за нещата, които си мислиш — отвърна Ричър.
— Ти ли запали полицейското ни управление?
— Около града има жива верига. Как съм влязъл, за да го направя?
— Защо дойде пак? — попита Търман.
Ричър помълча малко, преди да отговори.
— Мисля да напусна щата — каза той.
Което си беше вярно, в дългосрочна перспектива.
— Преди да замина, исках да се отбия в здравната служба и да се обадя на бившите си противници. За да се разделим без лоши чувства.
— Мисля, че лошите чувства са изцяло от тяхна страна — каза Търман.
— Няма значение — каза Ричър. — Човек се чувства по-добре, ако си изясни нещата.
— Не мога да ти разреша посещение при тях. Не и в този час.
— Не можеш и да го забраниш.
— Настоявам да напуснеш комбината.
— Настояването ти се отхвърля.
— В момента тук има само един пациент. Останалите са си вкъщи, в отпуска по болест.
— Кой е тук?
— Ъндъруд.
— Кой точно е Ъндъруд?
— Главният помощник. Този, когото си наранил най-тежко.
— Той и без това си беше болен.
— Трябва да си тръгваш.
Ричър се усмихна.
— Това може да стане градският девиз на Диспеър. Само това чувам, откакто дойдох. Както в „Ню Хемпшир свобода или смърт“. „Диспеър — трябва да си тръгваш“.
— Не се шегувам — каза Търман.
— Шегуваш се — каза Ричър. — Ти си един дебел дядо, който ми казва да си тръгвам. Което е доста смешно.
— Не съм сам.
Ричър се обърна и хвърли поглед към началника на обекта. Мъжът стоеше на три метра от тях, отпуснал ръце до тялото си, а раменете му бяха напрегнати. Ричър погледна и великана. Той беше на шест метра от тях, стиснал гаечния ключ с дясната си ръка.
— С теб има един канцеларски плъх и един престарял футболист с гаечен ключ — отбеляза Ричър. — Не съм особено впечатлен.
— Може да имат пистолети — каза Търман.
— Нямат. Ако имаха, вече да са ги извадили. Никой не чака, преди да извади оръжие.
— Въпреки това може да пострадаш.
— Съмнявам се. Първите осем, които ми прати, не свършиха работа.
— Наистина ли искаш да рискуваш?
— А ти? Ако не стане така, както искаш, оставаме само двамата. Ние двамата и твоята съвест. Аз съм дошъл на свиждане на пострадал, а ти искаш да ме пребият? Какъв християнин си, а?
— Господ ме води — каза Търман.
— В посоката, в която и без това ти се ходи — каза Ричър. — Много удобно, не мислиш ли? Щеше да ме впечатлиш повече, ако ти беше наредил да продадеш всичко, да раздадеш парите си на бедните и да заминеш за Денвър, за да се грижиш за бездомниците.
— Не ми е наредил това — каза Търман.
— Гледай ти, каква изненада.
Търман не отговори.
— Отивам в здравната служба — каза Ричър. — И ти идваш с мен. Сам си решаваш дали да ходиш, или да те занеса в кофа.
Раменете на Търман увиснаха, той въздъхна и вдигна ръка към двамата си служители, един по един, все едно нареждаше на две кучета да останат на място. После тръгна към фургоните. Ричър тръгна с него. Минаха покрай офиса на охраната и офиса на самия Търман, после покрай другите три, които Ричър беше видял по време на обиколката предишния път — оперативната дирекция, финансовия и счетоводния отдел. Подминаха първия фургон, боядисан в бяло, и спряха пред втория. Търман се изкачи по стъпалата и отвори вратата. Влезе и Ричър го последва.
Беше като истински лазарет. Имаше бели стени, бял линолеум на пода, миризма на антисептични химикали и нощни лампи, които светеха приглушено. Имаше умивалници, шкафове за лекарства, уреди за измерване на кръвно налягане и метални кошчета за медицински отпадъци. Имаше и количка, на която стоеше метален съд с бъбрековидна форма. В съда беше оставен навит стетоскоп.
Имаше и четири болнични легла. Три от тях бяха празни, а на четвъртото лежеше едрият помощник на полицията. Беше завит до брадичката. Само главата му се виждаше. И изглеждаше доста зле. Блед, неподвижен, безжизнен. Изглеждаше по-дребен отпреди. Косата му сякаш беше оредяла. Очите му бяха отворени и гледаха тъпо и безжизнено. Дишаше плитко и неравномерно. На таблата на леглото му беше окачен медицински картон. Ричър го повдигна с палец и го разгледа. Четлив почерк.
Професионални медицински бележки. Човекът имаше цял списък от симптоми. Треска, умора, слабост, задух, главоболие, обриви, мехури, хронично повръщане, диария, обезводняване и симптоми за комплексни вътрешни заболявания. Ричър пусна картона и попита:
— Имате ли лекар тук?
— Имаме фелдшер — отвърна Търман.
— Това достатъчно ли е?
— Обикновено.
