на нещо, което е толкова тежко, че може да се превози само с камион, а не с обикновена кола.
— Значи е прекалено тежко и за малък самолет — отбеляза Вон.
Ричър кимна.
— И все пак самолетът е свързан с цялата история. Тази сутрин разбуних духовете, така че трябваше да прекратят тайната операция за известно време и вечерта самолетът не излетя. Не го чух, а после го видях — стоеше си в хангара.
— Значи смяташ, че самолетът лети, само когато работят по военните неща?
— Знам със сигурност, че не лети, когато не работят по тях. Следователно обратното също може да е вярно.
— Следователно пренася нещо?
— Така предполагам.
— Навън или навътре?
— Може би и в двете посоки. Като търговия.
— Някакви тайни?
— Може би.
— А може би хора? Като мъжа на Люси Андерсън?
Ричър пресуши чашата си и поклати глава.
— Не се връзва. Има някакъв проблем с логиката. Почти математически проблем.
— Кажи ми какъв — предложи Вон. — Завършила съм колеж.
— Имаш ли време?
— Много ми се иска да хвана престъпника, който е хвърлил онази хартийка от дъвка, но мога да го отложа за малко.
Ричър се усмихна.
— Там се случват три различни неща — започна той. Договорът с военните, плюс още нещо, плюс нещо трето.
— Добре — каза Вон и премести по средата на масата трите прибора за сол, пипер и захар. — Три различни неща.
Ричър веднага премести встрани прибора за пипер.
— Военният договор е точно такъв, какъвто изглежда. Няма нищо необичайно. Никакъв повод за тревога, освен възможността някой да открадне нещо тежко. А това е проблем на военната полиция. Базата им е на шосето, имат шест хъмвита и петдесет километра пустош, в която да водят преследване и престрелка, ако се наложи. Значи могат да спрат всеки камион, който поискат. Няма нужда населението на града да се занимава с този проблем. Няма никаква причина да се вдигат на оръжие.
— Но?
Ричър протегна ръце и хвана солницата с лявата и захарницата с дясната.
— Но хората от града се вдигат на оръжие. Всичките. И се занимават с някакъв проблем. Днес всички излязоха в защита на нещо.
— Какво?
— Нямам представа — отвърна Ричър и вдигна захарницата в дясната си ръка. — Но това е по-голямото неизвестно. Защото всички са замесени в него. Да го наречем дясната ръка, като в израза за дясната ръка, която не знае какво прави лявата.
— А какво е лявата ръка?
Ричър вдигна солницата в лявата си ръка.
— По-малкото неизвестно. То включва само част от населението на града. Малка, специална подгрупа от хора. Всички знаят за захарта, повечето не знаят за солта, а няколко души знаят и за захарта, и за солта.
— А ние не знаем нито за едното, нито за другото.
— Ще разберем.
— А какво общо има това с твоето твърдение, че мъжът на Люси Андерсън не е откаран със самолет?
Ричър вдигна захарницата в дясната си ръка.
— Търман пилотира самолета. Търман е шефът на града. Той управлява по-голямото неизвестно. Няма как иначе. И ако този Андерсън е част от голямото неизвестно, всички щяха да знаят за него. Включително полицията и съдия Гарднър. Търман щеше да се погрижи за това. Така че Люси Андерсън изобщо нямаше да бъде арестувана и нямаше да я изхвърлят от града по обвинение в скитничество.
— Значи Търман прави нещо и всички му помагат, но част от тях работят и по нещо друго, зад гърба му?
Ричър кимна.
— И това, по което работят някои от тях зад гърба му, включва младите мъже.
— И младите мъже или успяват, или не, в зависимост от това с кого се сблъскат първо, с повечето хора от дясната ръка или с малкото хора от лявата ръка.
— Точно така. А сега има нов млад мъж. Казва се Роджърс и току-що са го арестували, но не го видях.
— Роджърс? Името ми е познато.
— Откъде?
— Не знам.
— Както и да е, той е от хората, които не са извадили късмет.
— Шансът винаги работи срещу тях.
— Точно така.
— И Рамирес е пострадал заради това?
— Не, Рамирес не е попаднал на никого — каза Ричър. Проверих в полицията. Нито са го арестували, нито са му помогнали.
— Защо? Защо е бил различен от останалите?
— Страхотен въпрос — каза Ричър.
— А какъв е отговорът?
— Не знам.
48
Ричър си поръча още кафе, а Вон — още сок. Часовникът в главата на Ричър удари един часа, а след минута го последва и часовникът на стената на закусвалнята. Вон погледна своя и каза:
— Трябва да се връщам на работа.
— Добре — отвърна Ричър.
— Иди да се наспиш.
— Добре.
— Ще дойдеш ли с мен до Колорадо Спрингс? До лабораторията, за да занесем пробата от водата?
— Кога?
— Утре… или днес, или каквото там е в момента.
— Не разбирам нищо от вода.
— Точно затова отиваме в лабораторията.
— По кое време?
— Да тръгнем в десет?
— Много е рано за теб.
— Аз и бездруго не спя. Пък и ми е последното дежурство. Сега ще почивам четири дни. Давам десет нощни, после почивам четири. Освен това трябва да тръгнем по-рано, защото има много път дотам и обратно.
— Гледаш да не направя някоя беля? Дори когато не си на работа?
— Вече се отказах от тази идея.
— Тогава защо?
