— Имаш ли нещо общо с това?
— И още как — отвърна Ричър.
— Ти си маниак.
— Те са си виновни. Създават проблеми на човек, на когото не бива да правят проблеми. Хайде да тръгваме.
— Веднага?
— Да минем покрай тях, докато са обърнати с гръб.
Вон леко натисна газта и колата запълзя напред. Една пресечка. Две. Екранът не се променяше. Пейзаж и архитектура. Нищо друго. Гумите тихо се въртяха по износената настилка.
— По-бързо — обади се Ричър.
Вон ускори. Трийсет километра в час. Петдесет километра. Когато достигнаха скорост от шейсет и пет километра, шумът от колата се установи на някакво общо равнище — от двигателя, ауспуха, гумите и съпротивлението на въздуха. Струваше им се болезнено шумно. Но не предизвика никаква реакция. Ричър се взираше наляво и надясно в пресечките, но не видя абсолютно нищо. Само черен мрак. Вон стискаше волана, задържаше дъха си и втренчено гледаше екрана на лаптопа. Десет секунди по-късно излязоха от града и продължиха през полето от другата му страна.
А четири минути по-късно се приближиха към комбината.
54
Вон отново намали скоростта и продължи да кара с изключени фарове. Термалният образ на компютъра показваше, че небето над комбината гори. Топлината се излъчваше от спрените пещи и котли на вълни, които приличаха на слънчеви изригвания. Металната стена също беше топла. На екрана се виждаше като непрекъсната хоризонтална зелена лента. Беше много по-ярка в южния край. Температурата й беше много по-висока около тайната зона. Образът й на екрана направо блестеше.
— Бунище, как не — обади се Ричър.
— Здраво са работили там — каза Вон. — За съжаление.
Огромният паркинг изглеждаше пуст. Порталът за работниците изглеждаше затворен. Ричър не го погледна направо. Получаваше по-добра информация в невидимия спектър, от инфрачервените лъчи.
— Няма ли пазачи? — попита Вон.
— Доверяват се на стената. И нищо чудно. Стената наистина е страхотна.
Двамата продължиха бавно и безшумно в мрака, подминаха паркинга и северния край на комбината и стигнаха до шосето за камионите. Петдесет метра по-нататък спряха. На екрана се показаха коловозите от шевролетите на охраната, почти незабележимо по-светли от храсталака около тях. Земята беше утъпкана, така че нямаше микроскопични отвори между отделните буци пръст, следователно вентилацията беше по- слаба и земята на това място изстиваше по-бавно в края на деня. Ричър посочи коловозите на Вон, тя завъртя волана и слезе от шосето. Вторачи се в екрана, намести се в коловозите и продължи по-бавно. Колата подскачаше по неравната земя. Вон пое по огромната осмица. Безизразното око на камерата не показваше нищо друго освен сиво-зелена пустош. След това хвана и каменната стена на жилищната зона. Камъните бяха задържали дневната топлина. Стената се виждаше като ниска напръскана лента, която се извиваше като змия на петдесет метра вдясно от тях — на плавни, безкрайно дълги завои.
Вон обиколи зоната по коловозите на шевролетите, почти по цялата обиколка, докато Ричър не прецени, че са стигнали точно зад хангара на самолета. Там спряха, Вон угаси двигателя, Ричър изключи вътрешната светлина в колата, двамата отвориха вратите си и излязоха. Навън беше съвсем тъмно. Въздухът беше свеж и студен. Часовникът в главата на Ричър показваше един и трийсет сутринта.
Идеално.
Двамата изминаха петдесетте метра, които ги деляха от каменната стена. От време на време Ричър се обръщаше да провери какво става назад. След десет метра вече му беше трудно да различи черния форд, след двайсет беше още по-трудно, а след трийсет — невъзможно. Двамата лесно се покатериха по стената и скочиха от другата страна. Точно пред тях беше задната стена на самолетния хангар — огромна, надвиснала, по-тъмна от небето. Те тръгнаха право към нея, покрай кипарисите, и поеха покрай нея, обратно на часовниковата стрелка. Хангарът беше тъмен и пуст. Самолетът го нямаше. Ричър спря на ъгъла и се ослуша с всички сили. Не чу нищо. Той махна на Вон да се приближи.
— Първа точка — прошепна той. — Току-що потвърдихме, че когато работят през деня, самолетът лети през нощта.
— А каква е втора точка? — попита Вон.
— Да потвърдим дали внасят нещо с него, или изнасят нещо, или и двете.
— Как? Ще разгледаме ли?
— И още как.
— Колко време имаме?
— Около половин час.
Двамата влязоха в хангара. Беше огромен и съвсем тъмен. Миришеше на машинно масло, бензин и лакирано дърво. Подът беше от утъпкана пръст. По-голямата част от хангара беше съвсем празна, така че да има място за самолета, когато се върне. Двамата тръгнаха опипом покрай стените. Вон реши да рискува с фенерчето. Обхвана го с длан и лъчът от светлина се превърна в мътно червеникаво сияние. Двамата видяха, че на стените има полици, по които бяха подредени тенекиени кутии с гориво и машинно масло, както и някакви малки части в картонени кутии. Може би маслени и въздушни филтри. Или инструменти за поддръжка. По средата на задната стена имаше хоризонтален цилиндър, на който беше навит тънък стоманен кабел. Цилиндърът беше разположен в някаква сложна скоба, захваната за пода, а на оста му беше монтиран електромотор. Лебедка. Вдясно от него по стените имаше още полици. Резервни гуми за колесника. И още дребни компоненти. Целият хангар беше точно по средата между подреденото и разхвърляното състояние. Беше работно място — нищо повече. Нямаше никакви очевидни скривалища. А високо над главите им се различаваха очертанията на мощни лампи. Когато ги светнеха, вътре щеше да бъде светло като ден.
Вон изключи фенерчето.
— Няма смисъл.
Ричър кимна в тъмното. Излезе от хангара и се приближи към пистата за рулиране, а Вон го последва. Пистата представляваше широка ивица от земя, която беше утъпкана по същия начин като пистата за излитане и кацане. От двете й страни имаше култивирани парцели с островърхи сребристи храсти и високи тънки дръвчета, оградени с чакъл. Сухолюбиви растения — достатъчно близо до хангара, за да представляват някаква приятна гледка, и достатъчно далеч, така че светлините на хангара нямаше да стигат до тях. Ричър посочи към тях и прошепна:
— Ще се скрием там. Залегни и не мърдай, докато не те повикам. Светлините на пистата ще бъдат зад теб, но не се притеснявай. Те са нагласени така, че да светят хоризонтално, на север и на юг.
Вон кимна и тръгна надясно, а Ричър — наляво. След като направи три крачки, тя потъна в мрака. Ричър стигна до растенията от лявата страна на пистата, пропълзя между тях и легна по лице. От двете му страни имаше храсти, а над него се издигаше едно дръвче. Имаше добър изглед към вътрешността на хангара. Предположи, че Вон ще го вижда по същия начин, но от другата страна. Заедно го покриваха целия. Ричър се притисна към земята и зачака.
Ричър чу самолета в два и пет сутринта. Самотният двигател в далечината, който виеше и кашляше. Представи си светлината за кацане, която беше видял преди увиснала в небето, все по-ниско. Шумът се приближи, но затихна, докато Търман намаляваше мощността и се приготвяше за кацане. Светлините грейнаха. Бяха по-ярки, отколкото очакваше Ричър. Изведнъж се почувства уязвим. Пред себе си виждаше собствената си сянка, преплетена със сенките на храстите около него. Протегна глава и се огледа за Вон. Не я видя. Шумът от двигателя се засили. Тогава светнаха и лампите в хангара. Те също бяха много ярки. Хвърляха остра сянка от покрива, която стигаше на два метра от Ричър. Той погледна напред и видя великана от комбината, който стоеше в хангара, с ръка на ключа на лампата, а пред него падаше огромната му сянка — толкова надалеч, че Ричър почти можеше да се протегне и да я докосне. На деветстотин метра
