страна. Сега беше точно там, където трябваше.
— Качвай се — подвикна той.
Видя как стълбата се огъна, залюля и подскочи малко, а странните метални акорди проехтяха отново. После главата на Вон се показа над ръба на стената. Тя спря за миг, за да се огледа, прехвърли се и легна на мястото, което Ричър й беше освободил, с разперени ръце и крака, малко скована. Ричър й подаде лоста и изтегли стълбата при себе си. Наложи се няколко пъти да кръстоса ръце, докато успя да я балансира на върха на стената. Хвърли поглед надясно, към двора на комбината, придърпа стълбата малко по-близо до себе си и внимателно я отпусна от другата страна на стената, докато късата страна на буквата „Г“ не се подпря на един варел от пирамидата, два реда под най-горния. Дългата страна на стълбата леко се спускаше между стената и пирамидата — като мост.
— Обичам железарски магазини — повтори той.
— Аз обичам твърда земя под краката си — отвърна Вон.
Ричър взе лоста от нея, протегна се напред и се хвана с две ръце за стълбата. Здраво я дръпна надолу, за да се увери, че е поставена стабилно. После премести цялата си тежест на ръцете, все едно се набираше на лост, и отпусна краката си от цилиндъра. Изблъска се с крака, докато не легна по дължина върху стълбата. После стъпи на пречките и започна да се спуска по нея, със задника напред. Накрая стъпи на варела и се огледа. Нямаше нищо за гледане. Той задържа своя край от стълбата и подвикна на Вон:
— Ти си наред.
Тя слезе по същия начин като него и накрая застана на варела между протегнатите му ръце, с които Ричър продължаваше да държи стълбата. Той остана така за малко, после се раздвижи и каза:
— Сега е лесно. Като стълбище.
Двамата се спуснаха по пирамидата. Празните варели тихо бумтяха под краката им. Когато стъпиха на твърда земя, тя лепнеше и хрущеше. Ричър почака един миг, после тръгна на югозапад.
— Насам — обяви той.
За по-малко от пет минути прекосиха четиристотинте метра до портала за камиони. Белите шевролети бяха паркирани един до друг в единия край на портала, а до другия имаше редица от пет открити товарни каросерии. Самите камиони ги нямаше. Бяха само каросериите подпрени на тънките си крачета за паркиране. Четири бяха обърнати към портала. Бяха натоварени със стоманени греди. Готов продукт за износ. Петата каросерия беше обърната навътре, към самия комбинат. На нея имаше затворен контейнер, тъмен на цвят, може би син, а отстрани имаше надпис „Чайна Лайне“. Метални отпадъци, внос. Ричър му хвърли един поглед и продължи към редицата от фургони. Вон вървеше с него. Не спряха до фургона на охраната, офиса на самия Търман, оперативния отдел, финанси и счетоводство. Подминаха и първия бял фургон на здравната служба. Спряха едва пред втория.
— На свиждане ли отиваме? — попита Вон.
Ричър кимна.
— Когато Търман го няма, може и да ни каже нещо.
— Вратата може да е заключена.
Ричър вдигна лоста.
— Аз имам ключ.
Но вратата не беше заключена. И болният помощник нямаше да им каже нищо. Защото беше мъртъв.
Все още беше под завивките, но преди няколко часа беше поел последния си дъх. Това беше ясно. И може би го беше поел сам. Изглеждаше така, сякаш никой не се бе погрижил за него. Кожата му беше студена, скована и изглеждаше като восъчна. Очите му бяха отворени и мътни. Косата му беше изтъняла и разрошена, сякаш беше въртял глава на възглавницата в търсене на компания или покой. Медицинският му картон не беше допълван или променян от последния път, когато го беше виждал Ричър. Дългият списък със симптоми и оплаквания си стоеше очевидно нерешен.
— ТХЕ? — попита Вон.
— Може би — отвърна Ричър.
„Правим най-доброто, което можем — беше казал Търман. — Надяваме се да се оправи. Още утре ще го закарат в болницата на Халфуей.“
Копеле, помисли си Ричър.
— Същото може да се случи и в Хоуп — каза Вон. Трябват ни данните, за да ги занесем в Колорадо Спрингс. В лабораторията.
— Точно затова дойдохме — отвърна Ричър.
Те постояха още малко до леглото и излязоха. Тихо затвориха вратата на фургона, все едно мъртвият можеше да оцени това, спуснаха се по стълбите и се отправиха към фургона на финансовия отдел. Вратата му беше заключена с катинар на метална скоба. Катинарът и скобата бяха здрави, но болтовете, с които беше закрепена скобата за рамката на вратата, бяха слаби. Поддадоха при първия опит. Измъкнаха се от дървената рамка, паднаха на земята и вратата се открехна. Вон светна фенерчето и скри светлината в шепата си. После влезе първа. Ричър влезе след нея, затвори вратата и я подпря с един стол.
Вътре имаше три бюра, три телефона и цяла стена с шкафове за документи, широки по един метър, с по три чекмеджета. Ричър автоматично пресметна, че това прави четири кубични метра документация, която трябваше да проверят.
— Откъде ще започнем? — прошепна Вон.
— Пробвай с „Т“, първата буква от „ТХЕ“.
Чекмеджетата за буква „Т“ бяха на четири пети от редицата, както повеляваха здравият разум и правилата на азбуката. Бяха натъпкани с документи. Но нито един от документите не се отнасяше до трихлоретилена. Всичко беше подредено според името на доставчика. Така че в чекмеджетата за буква „Т“ имаше документи за фирми с имена като „Трайстейт“, „Томас“, „Томкинс“ и „Трибюн“. „Трайстейт“ бяха подновили застраховката срещу пожар преди осем месеца, „Томас“ беше телекомуникационна компания, която им беше доставила четири нови мобилни телефона преди три месеца, „Томкинс“ бяха сменили гумите на два камиона преди шест месеца, а „Трибюн“ им доставяха кабел за опаковки на всеки две седмици. Без съмнение всичко това беше важна част от дейността на комбината, но нямаше никаква връзка с химията.
— Ще започна с „A“ — каза Вон.
— А аз ще започна със „Z“, последната буква от азбуката — отвърна Ричър. — Ще се срещнем на „M“ или „N“, ако не го намерим по-рано.
Вон беше по-бърза от Ричър. Фенерчето беше в нея. Той трябваше да разчита на лъчите, които идваха от другия край на редицата. Някои от документите очевидно не бяха по техния въпрос. Но всички останали, които потенциално можеха да съдържат някаква полезна информация, трябваше да се изваждат и разглеждат внимателно. Вървеше бавно. Часовникът в главата на Ричър неумолимо напредваше. Той започна да се тревожи за изгрева. Не беше толкова далеч. В някакъв момент намери поръчка за нещо в размер на хиляди литри, но при по-внимателен оглед то се оказа просто бензин и дизелово гориво. Доставчикът беше фирмата „Уестърн Енерджи“ със седалище в щата Уайоминг, а купувачът беше фирмата „Търман Металс“ със седалище в Диспеър, щата Колорадо. Ричър прибра папката обратно и се премести на чекмеджетата с буквата „V“. Първият документ, който му попадна, беше за медицински материали. Физиологичен разтвор, системи и други материали. В малки количества, като за малка болница.
Доставчикът беше фирмата „Върнън Медикъл“ от Хюстън, щата Тексас.
Купувачът беше болницата „Олимпийски център“, регистрирана в Диспеър, щата Колорадо.
Ричър подаде листа на Вон. Официална поръчка на бланка на компанията, на която беше отпечатано същото корпоративно лого, което вече бяха виждали два пъти на табелите южно от Колорадо Спрингс. Адресът за служебна кореспонденция на болницата беше в комбината, където се намираха — два фургона по-нататък.
— Търман е собственик на „Олимпийски център“ — каза Ричър. — Където е твоят съпруг.
Вон замълча. Накрая каза:
— Мисля, че това не ми харесва особено.
