— Сега гледай внимателно — каза Ричър.
Камионът измина разстоянието от километър и половина за една минута и профуча покрай тях. Малък, с две оси, обикновен и квадратен. Беше боядисан в пясъчнокафяво. На каросерията нямаше лого. Нямаше никакъв надпис.
Беше с канадски регистрационни номера, от провинция Онтарио.
— Искам да направя едно предположение — обади се Ричър. — Ще видим как този камион се връща на изток, след около деветдесет минути.
— Защо не? Ще разтовари и ще се прибере.
— Какво ще разтовари?
— Каквото има в него.
— Какво е то?
— Метални отпадъци за преработване.
— Откъде?
— Торонто е най-големият град в провинция Онтарио отвърна Вон. — Значи най-вероятно от Торонто.
Ричър кимна.
— Шосе 401 в Канада, магистрала 1–94 около Детройт, магистрала 1–75 от Толедо и магистрала 1–70 по целия път дотук. Голямо разстояние.
— Относително.
— Особено като се има предвид, че в Канада сигурно също си имат комбинати за преработване на метал. Освен това съм сигурен, че около Детройт и в целия щат Индиана е пълно с такива, а те са ни съседи. Тогава защо идват чак дотук?
— Защото комбинатът на Търман е специализиран. Ти сам го каза.
— Армията на Канада се състои от трима души и едно куче — каза Ричър. — Сигурно никога не си сменят оборудването.
— Повредени машини от войната?
— Канада не участва във войната в Ирак — каза Ричър. Имаха повече ум от нас.
— Тогава какво има в този камион?
— Предполагам, че няма абсолютно нищо.
Двамата зачакаха. В двете посоки минаха още много камиони, но те не бяха интересни. Бяха товарни камиони от щатите Небраска, Уайоминг, Юта, Вашингтон и Калифорния, натоварени с катастрофирали коли и ръждясали машини — бойлери, локомотиви и корабни части. Ричър ги поглеждаше, когато минаваха покрай тях, и отклоняваше поглед. Наблюдаваше най-вече източния хоризонт и следеше часовника в главата си. Вон излезе от колата и донесе папката, която беше прибрала в багажника. Извади документите от нея, обърна ги и ги подравни на коляното си. После наплюнчи палеца си и започна от най-старата страница. Датата беше отпреди по-малко от седем години. Беше ордер за поръчка на двайсет хиляди литра трихлоретилен, предплатени на „Киърни Кемикъл“ от „Търман Металс“. Втората страница беше същата. Третата също. Четвъртата страница беше от следващата календарна година.
— Шейсет хиляди литра за първата година — каза Вон. Това много ли е?
— Не знам — отвърна Ричър. — Ще трябва да оставим щатската лаборатория да прецени.
Поръчките през втората година бяха същите. Общо шейсет хиляди литра. На третата година поръчаното количество рязко се увеличаваше — пет отделни поръчки за общо деветдесет и пет хиляди литра. Поръчваха ново количество на всеки седемдесет и няколко дни. Увеличението на потреблението беше почти 67 процента.
— Началото на масираните военни действия — отбеляза Вон. — Първите разбити военни машини.
През четвъртата година потреблението оставаше деветдесет и пет хиляди литра.
Както и през петата.
— Това е годината на Дейвид — каза Вон. — Неговият хъмви е почистен с някои от тези литри. Поне каквото е останало от него.
През шестата година поръчаното количество отново се увеличаваше. Бяха общо шест поръчки. Общо сто и петнайсет хиляди литра. Войната в Ирак се усложняваше. Увеличение от 20 процента. А през настоящата година изглеждаше, че дори това няма да е достатъчно. Вече бяха направени шест поръчки, а до края на годината оставаха още три месеца. Вон спря и отново разгледа шестте страници една по една. После каза:
— Не, една от тези е различна.
— Как така? — попита Ричър.
— Една от поръчките не е за трихлоретилен. И не е в литри. Поръчката е в тонове, за нещо, което се казва тринитротолуол. Търман е купил двайсет тона от него.
— Кога?
— Преди три месеца. Може би са го сложили в грешната папка.
— От „Киърни Кемикъл“?
— Да.
— Значи не е в грешната папка.
— Може би е друго вещество за почистване на метали.
— Не, не е.
— Чувал ли си го?
— Всички са го чували. Изобретили са го през 1863 година в Германия, за да го използват за жълта боя.
— Аз не го знам — каза Вон. — Не обичам жълто.
— Но няколко години по-късно са открили, че съединението се разлага екзотермично.
— Какво означава това?
— Означава, че експлодира.
Вон замълча.
— Съкращението на трихлоретилена е ТХЕ — продължи Ричър. — Съкращението на тринитротолуола е ТНТ.
— Чувала съм го — каза Вон.
— Всички са го чували — повтори Ричър.
— Търман е купил двайсет тона динамит? Защо?
— ТНТ не е точно динамит. Динамитът се прави от нитроглицерин, смесен с талаш и оформен на пръчки с обвивка от хартия. ТНТ е специфично химическо съединение. Жълто и твърдо. Много по-стабилно. И следователно много по-полезно.
— Добре, но защо го е купил?
— Не знам. Може би взривява някакви неща с него. ТНТ лесно се разтапя и може да се налива. Така го слагат в корпуса на снаряди, бомби и мини. Може би го разтапя до течно състояние и го налива в тесни отвори, които не може да разреже по друг начин. Хвалеше ми се, че използва много напредничави техники.
— Не съм чувала експлозии от комбината.
— Няма как да ги чуеш. Живееш на трийсет километра оттам. А експлозиите вероятно са малки и контролирани.
— Когато е в течно разстояние, действа ли като разтворител? — попита тя.
— Не съм сигурен. Знам само, че реагира с много други вещества. Състои се от въглерод, водород, азот и кислород. Формулата е сложна, с много шестици, тройки и двойки.
Вон прелисти страниците, които вече беше разгледала.
— Каквото и да е, за пръв път купува от него — каза тя. — Започнал е нещо ново.
Ричър погледна през предното стъкло. И забеляза кафявия квадратен камион, който караше обратно към тях. Беше на един километър разстояние. Ричър взе червената сигнална лампа от таблото.
— Бъди готова — каза той. — Сега ще спрем този камион за проверка.
— Не можем — отвърна Вон. — Нямам юрисдикция тук.
