реши, че и двете възможности не са особено вероятни. Инструкторите от школата във Форт Ръкър казваха: „Съмнявай се във всичко, но не прекалено.“ Прекалено многото съмнения водеха до параноя и невъзможност за действие.
Ричър приклекна до кашона.
Отвори капака.
И видя, че в кашона има намачкани вестници, в които беше положен малък пластмасов буркан — стандартно медицинско оборудване, стерилен, почти прозрачен, с капак на винт. За проба — за урина или някакъв секрет. Ричър беше виждал много такива.
И беше пълен до една четвърт с черен прах.
Прахът беше по-грубо смлян от талк и по-фин от сол.
— Какво е това? — попита Ричър.
— Пепел — отвърна Търман.
— От какво?
— Ела с мен и ще разбереш.
— Да дойда с теб ли?
— Ела с мен в самолета тази вечер.
— Сериозно ли говориш?
Търман кимна.
— Аз нямам какво да крия. И съм търпелив човек. Нямам нищо против да доказвам невинността си, отново и отново и отново, ако се наложи.
Великанът помогна на Търман да се качи и проследи как той се промъква в кабината през вратичката. После му подаде кашона. Търман го взе и го сложи на една от задните седалки. Великанът отстъпи и пусна Ричър да се качи сам. Ричър се приведе, влезе с краката напред и се вмъкна на мястото до пилота. Затръшна вратата и се завъртя на седалката, докато се настани толкова удобно, колкото изобщо му беше възможно, после си сложи колана. Търман също си сложи колана и натисна няколко бутона. Светнаха циферблати, задвижиха се помпи и целият самолет се напрегна и забръмча. После Търман натисна бутона на стартера, ауспухът се изкашля, витлото подскочи на четвърт оборот, двигателят изрева, витлото се завъртя както трябва и кабината се изпълни със силен шум и яростни вибрации. Търман освободи спирачките, натисна газта и самолетът се понесе напред — несигурно и колебливо, задържан от гравитацията. После излезе от хангара, като се полюшваше наляво и надясно. Навсякъде се разхвърча прах. Самолетът продължи по пистата за рулиране; витлото се въртеше бързо, а колелата — бавно. Ричър гледаше ръцете на Търман. Работеше с уредите по същия начин, по който възрастните мъже карат автомобил — отпуснат на седалката, с небрежни автоматични движения, максимално опростени от рутината.
Самолетът направи два тромави завоя и излезе в северния край на пистата за излитане и кацане. Светлините бяха включени. Търман застана в центъра на пистата, натисна газта, вибрациите се понесоха от кабината към двигателя и колелата под тях се завъртяха по-бързо. Ричър се обърна и видя как кашонът се плъзга назад по седалката от ускорението и спира в облегалката. Погледна напред и видя осветената пръст под тях и тъмното небе над тях. После самолетът изведнъж олекна, вдигна нос и хоризонтът потъна надолу. Самолетът мъчително започна да се изкачва в нощта, направи завой, Ричър погледна надолу и видя как угасват първо светлините на пистата, а после и светлините на хангара. Без тях почти нямаше какво да се гледа. Стената около комбината едва се виждаше — огромен бял правоъгълник в здрача.
Самолетът продължи да се изкачва стръмно още една минута, после Търман го изравни и Ричър се люшна напред на седалката си, задържан от колана. Той хвърли поглед към таблото и видя, че висотомерът показва шестстотин метра. Скоростта им беше малко над сто и деветдесет километра в час. Според показанията на компаса летяха на югоизток. Резервоарите бяха пълни малко над половината. Изкуственият хоризонт на уреда беше съвсем хоризонтален. На таблото имаше множество зелени светлини и нито една червена.
Търман забеляза, че Ричър гледа таблото, и попита:
— Страх ли те е да летиш?
— Не — отвърна Ричър.
Двигателят беше шумен и целият самолет се разтърсваше от вибрациите. Вятърът виеше покрай предното стъкло и свиреше през пролуките в кабината. Малкият пайпър напомняше на Ричър за старите коли, които се използват за таксита около железопътните гари в предградията. Беше износена, раздрънкана машина, но все пак щеше да се справи с маршрута. Най-вероятно.
— Къде отиваме? — попита той.
— Ще видиш.
Ричър наблюдаваше компаса. Летяха на югоизток, без да се отклоняват. Под компаса имаше екранче със зелени течни кристали, на което се виждаха две числа. GPS координати — географска ширина и дължина. Намираха се под четирийсетия паралел, на повече от сто градуса западна дължина. И двете числа бавно и едновременно нарастваха. Движеха се на юг и на запад, със скромна скорост. Ричър си припомни картите. Пред тях имаше пуста земя — ъгълът на щата Колорадо, ъгълът на щата Канзас и онази част от щата Оклахома, която приличаше на дръжка на тиган. После компасът се отклони още малко на юг и Ричър разбра, че Търман е обикалял около въздушното пространство над Колорадо Спрингс. В града имаше военновъздушна база и сигурно го охраняваха малко по-агресивно. Беше добра идея да го заобиколиш отдалеч.
Търман поддържаше постоянна височина от шестстотин метра и постоянна скорост от двеста километра в час, а компасът сочеше на юг-югоизток. Ричър отново провери картите в главата си и пресметна, че ако не кацнат или не променят курса, ще излязат от щата Колорадо в долния му десен ъгъл. Часовникът на таблото показваше седем и седемнайсет вечерта, значи избързваше с две минути. Ричър си помисли за Вон, която седеше сама в колата си. Беше чула излитането на самолета. Сигурно се питаше защо Ричър не се връща.
— Снощи си отворил един контейнер — обади се Търман.
— Така ли? — попита Ричър.
— Така предполагам. Кой друг би го направил?
Ричър не отговори.
— Видял си колите — продължи Търман.
— Така ли? — повтори Ричър.
— Да предположим така, като интелигентни хора.
— Защо ги карат при теб?
— Има някои неща, които всяко правителство предпочита да скрие от политически съображения.
— Какво правиш с тях?
— Същото, което правя с катастрофиралите коли от магистралата. Рециклираме ги. Стоманата е невероятно нещо, Ричър. Живее вечно. Тойота и пежа от Залива преди са били фордове и шевролети от Детройт, а те на свой ред са били ролс-ройсове от Англия или холдъни от Австралия. Или велосипеди, или хладилници. Част от стоманата е нова, разбира се, но изненадващо малка част. Истинският бизнес е в рециклирането.
— И истинската печалба е там.
— Естествено.
— Тогава защо не си купиш по-хубав самолет?
— Този не ти ли харесва?
— Не особено — отвърна Ричър.
Полетът продължаваше. Компасът сочеше на юг-югоизток, а кашонът си стоеше на задната седалка. Пред тях нямаше нищо друго освен мрак, в който от време на време се появяваха далечни жълти светлинки. Селца, ферми, бензиностанции. В един момент Ричър видя по-ярки светлини в далечината вляво и вдясно. Може би Ламар и Ла Хунта. Малки градчета, които изглеждаха по-големи в сравнение с пустотата около тях.
