Понякога по шосетата се виждаха коли — малки конуси от синкава светлина, които пълзяха през мрака.
— Как е Ъндъруд? — попита Ричър. — Помощникът?
Търман замълча за миг. После каза:
— Той почина.
— В болницата?
— Не успяхме да го закараме там.
— Ще има ли аутопсия?
— Той няма роднини, така че няма кой да подаде молба.
— Обади ли се на съдебния лекар?
— Няма нужда. Човекът беше стар, разболя се и умря.
— Беше някъде на четирийсет години.
— Очевидно е било достатъчно. Прах при прахта. Всички ни чака същото.
— Не ми звучиш много притеснен.
— Добрият християнин не се страхува от смъртта. А аз притежавам цял град, Ричър. Постоянно ставам свидетел на раждане и смърт. Една врата се затваря, но друга се отваря.
Полетът продължаваше през мрака, на юг-югоизток. Търман се отпусна на седалката, като едва придържаше шурвала между корема си и таблото. Двигателят издаваше постоянен рев, а целият самолет се разтърсваше от вибрациите и от време на време хлътваше в някоя въздушна яма. Числото, което показваше географската ширина, бавно се променяше, а числото за географската дължина — още по-бавно. Ричър затвори очи. До границата на щата им оставаха още седемдесет или осемдесет минути. Предполагаше, че няма да кацнат в Колорадо. В този щат вече не оставаше нищо интересно. Само пусти земи. Предполагаше, че отиват в Оклахома или в Тексас.
Полетът продължаваше. Времето ставаше все по-неприятно. Ричър отвори очи. Въздушните течения ги дърпаха, все едно някой беше завързал камък за самолета. После противоположните течения ги подхвърляха обратно. Страничните пориви на вятъра ги мятаха наляво и надясно. Полетът не беше като в голям боинг на гражданската авиация. Не се усещаше тиха вибрация и неумолимо движение напред. Не, просто яростно се тресяха във всички посоки, като топче във флипер. Навън нямаше буря. Нито дъжд, нито светкавици. Нито гръмотевични облаци. Имаше само бурни течения, които се надигаха от равнините на огромни невидими вълни, образуваха фронтове и се превръщаха в стени и ями. Търман едва придържаше щурвала и оставяше самолета да се носи по вятъра. Ричър се размърда на седалката си и приглади предпазния колан.
— Значи все пак се страхуваш да летиш — отбеляза Търман.
— Нямам нищо против да летя — отвърна Ричър. Имам нещо против да се разбием.
— Старо клише — каза Търман.
— Но е вярно.
Търман се зае по-сериозно с щурвала. Самолетът започна рязко да се издига и спуска, да подскача наляво и надясно. Отначало Ричър си помисли, че Търман търси по-спокоен въздух. После осъзна, че той нарочно влошава положението. Спускаше се, когато и без това имаше въздушна яма, и се изкачваше с възходящите течения. Завиваше срещу страничните пориви на вятъра, така че самолетът да ги поеме като крошета, подскачайки във всички посоки. Подхвърляха самолета като някакъв малък боклук, какъвто всъщност си беше.
— Точно затова трябва да си подредиш живота — каза Търман. — Краят може да дойде по всяко време. Може би по-рано, отколкото очакваш.
Ричър не отговори.
— Мога веднага да сложа край — продължи Търман. Мога да завъртя самолета в свредел и двигателят да откаже. От шестстотин метра височина ще се блъснем в земята с четиристотин и осемдесет километра в час. Крилата ще се откъснат още преди това. Ще направим кратер, дълбок три метра.
— Давай — каза Ричър.
— Честно?
— Предизвиквам те.
Блъсна ги възходящо въздушно течение, самолетът подскочи нагоре и стигна до въздушната яма, която следваше течението. Силата, която го тласкаше нагоре, изведнъж се обърна и самолетът започна да пада. Търман наведе носа, натисна газта, двигателят изпищя и самолетът започна да се спуска под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Изкуственият хоризонт на таблото светна в червено и прозвуча аларма, която почти не се чуваше от рева на двигателя и съпротивлението на въздуха. После Търман изведнъж излезе от свредела. Той вдигна носа, самолетът простена от напрежението, изправи се и започна бавно да се издига.
— Бъзльо — каза Ричър.
— Нямам от какво да се страхувам — отвърна Търман.
— Тогава защо се отказа?
— Когато умра, аз отивам на по-добро място — каза Търман.
— Мислех, че това решение се взема от шефа, а не от теб.
— Аз съм служил добре.
— Давай тогава. Отивай на по-доброто място. Предизвиквам те.
Търман не отговори. Продължаваше да лети право напред, а въздухът около самолета се успокояваше. Летяха на шестстотин метра височина, с двеста километра в час, на юг-югоизток.
— Бъзльо — повтори Ричър. — Мошеник.
— Господ иска аз да завърша мисията си — каза Търман.
— През последните две минути ли ти го каза?
— Ти си атеист, така ли? — попита Търман.
— Всички сме атеисти — отвърна Ричър. — Ти не вярваш в Зевс, Тор, Нептун, Цезар Август, Марс, Венера или египетския бог Ра. Отхвърляш хиляда богове. Защо те притеснява, че някой друг отхвърля хиляда и един?
Търман не отговори.
— Само не забравяй, че ти се уплаши да умреш, а не аз — настоя Ричър.
— Беше просто игра — отвърна Търман. — Въздушните течения винаги са такива на това място. Едно и също всяка вечер. Има някаква особеност в терена.
Полетът продължаваше. Изминаха още двайсет минути. Въздухът се успокои. Ричър отново затвори очи. Точно след час и петнайсет минути Търман се раздвижи на мястото си. Ричър отвори очи. Търман натисна няколко бутона, включи радиостанцията и стисна щурвала между коленете, за да си сложи слушалките. На лявата слушалка беше монтиран микрофон за обратна връзка. Търман го включи с нокът и каза:
— Аз съм, снижавам се за кацане.
Ричър чу пращене, което заглуши отговора, и далеч напред проблеснаха светлини. Предполагаше, че са червени и бели светлини на писта за кацане, но от това разстояние се сливаха в миниатюрна розова точка. Търман раздвижи щурвала, отне от газта и започна дълго, бавно спускане. Не беше много гладко. Самолетът беше прекалено малък и лек, за да се движи гладко. Подскачаше, спускаше се, изравняваше и пак се спускаше. Държеше се неспокойно и по хоризонтала. Люшкаше се наляво, после надясно. Розовата точка се местеше под тях, но непрекъснато се уголемяваше, докато не се превърна в две успоредни червено-бели линии. Изглеждаха доста къси. Самолетът се разклати за последен път и влезе в дълго плитко спускане, което водеше право към пистата. Светлините подскочиха нагоре и се втурнаха от двете страни на самолета. Ричър за миг си помисли, че Търман е закъснял, но после колесникът докосна пистата, самолетът подскочи веднъж и отново се приземи, Търман отпусна газта и машината спря в средата на пистата. Ревът на двигателя се промени, скоростта отново се увеличи, Търман зави наляво и продължи сто метра, до една площадка. Ричър различи силуетите на тухлени сгради в далечината. После видя и някакво превозно средство, което ги доближаваше с включени фарове. Голямо, тъмно и квадратно.
Хъмви.
Боядисано в камуфлажни цветове.
Бронираната кола паркира на пет метра от самолета, вратите се отвориха и от нея слязоха двама
