Лош късмет и неприятности

На този адрес не се правят доставки.

Третият адрес беше на фабриката, където се произвеждаха електронните компоненти.

Намираше се в Хайленд Парк, по средата на пътя между Глендейл и Пасадина. На шест и половина мили североизточно от центъра на Лос Анджелис и на девет мили източно от мястото, където се намираха в момента.

Беше съвсем близо.

— Сега се върни няколко страници — каза Диксън.

Ричър разлисти назад. Имаше цял раздел, в който бяха отпечатани вътрешните телефонни номера във фабриката.

— Провери на „П“ — каза Диксън.

Буква „П“ започваше с името „Паскоу“ и завършваше с „Пърсел“. По средата на списъка имаше номер за „Пилот“.

— Намерихме хеликоптера — каза Диксън.

Ричър кимна. После й се усмихна. Спомни си как беше влязла на бегом с фенерчето си и беше изхвърчала обратно след петдесет секунди, покрита с прах. Добрият стар отряд. Можеше да ги изпрати в Атланта и те щяха да се върнат с тайната рецепта на „Кока-кола“.

На свой ред Нили се беше сдобила с личните досиета на всички служители от отдел „Охрана“. Девет зелени папки. Една от тях беше на Саропян, а друга — на Тони Суон. Ричър не отвори нито една от двете. Нямаше смисъл. Започна с шефа, Алън Ламейсън. На първия лист от досието беше закрепена полароидна снимка. Ламейсън беше набит мъж с дебел врат, безизразни тъмни очи и уста, която беше прекалено малка за брадичката му. На следващия лист бяха личните му данни, от които се разбираше, че е служил двайсет години в полицейското управление на Лос Анджелис, от които последните дванайсет — в отдел „Грабежи и убийства“. Беше на четирийсет и девет години.

След него бяха двамата, които заедно заемаха третото място в йерархията. Първият от тях бе Ленъкс, четирийсет и една годишен, бивш полицай от Лос Анджелис, с късо подстригана сива коса, набит, с червендалесто лице.

Вторият беше мъжът с шлифера. Казваше се Паркър. Четирийсет и две годишен, бивш полицай от Лос Анджелис, висок, слаб, с бледо сурово лице, обезобразено от счупен и зараснал накриво нос.

— Всички са бивши полицаи от управлението в Лос Анджелис — обади се Нили. — И според досиетата са напуснали горе-долу по едно и също време.

— След скандал?

— Там винаги има скандали. Статистически погледнато, много малка е вероятността да напуснеш управлението в Лос Анджелис по някакъв друг начин.

— Дали твоят човек в Чикаго ще може да издири биографиите им?

Нили сви рамене.

— Може да успеем да влезем в компютъра на управлението. Познаваме някои хора там. Може да ни кажат нещо неофициално.

— Какво имаше на пода в кабинета на Беренсън?

— Нов ориенталски килим. Приличаше на персийски, но почти със сигурност беше изработен в Пакистан.

Ричър кимна.

— В кабинета на Суон имаше същия. Сигурно са купили такива за целия етаж на директорите.

Нили извади мобилния си телефон, за да остави съобщение на гласовата поща на своя човек в Чикаго, а Ричър остави папката на Паркър встрани и погледна снимките на останалите четирима служители. След това затвори папките, събра ги на купчина и ги остави върху папката на Паркър — като отделна категория.

— Тази вечер видях тези петимата — съобщи той.

— Как са? — попита О’Донъл.

— Не стават. Много бавни и глупави.

— А къде са били останалите двама?

— Предполагам, в Хайленд Парк. Където е ценната стока.

О’Донъл побутна петте отделени папки към него и попита:

— И как дадохме четири жертви на тъпи ченгета?

— Не знам — отвърна Ричър.

65

В крайна сметка Ричър не издържа и отвори личното досие на Тони Суон от „Нова ера“. Спря още на полароидната снимка на първата страница. Беше направена преди година и дори не се доближаваше до качеството на студийните фотографии, но все пак беше много по-ясна от снимката от охранителната камера, която им беше показал Къртис Мони. Десет години след уволнението от армията косата на Суон беше още по-къса. Тогава обръснатите глави вече бяха на мода сред редовните военнослужещи, но не и сред офицерите, така че косата на Суон беше късо подстригана и сресана на път. Но с годините сигурно беше оредяла, така че беше започнал да се подстригва още по-късо, около един сантиметър. Докато служеше в армията, косата му беше кестенява. Сега беше посивяла. Имаше торбички под очите, а в ъглите на челюстите му се бяха натрупали тлъстини. Вратът му беше по-дебел отвсякога. Ричър се изумяваше, че някой произвежда ризи за такава вратна обиколка.

— Какво ще правим сега? — попита Диксън в тишината.

Ричър знаеше, че въпросът нямаше друг смисъл, освен да го прекъсне. Да му спести шока от прочитането на досието. Затова затвори папката. Пусна я на леглото встрани от останалите, в отделна категория. Суон не биваше да бъде поставян на едно ниво с бившите си колеги дори на хартия.

— Трябва да разберем кой е знаел и кой е бил в хеликоптера — отвърна Ричър. — Това ни трябва на първо място. Останалите могат да поживеят още малко.

— Кога ще разберем?

— По-късно днес. Двамата с Дейв можете да отидете да поразузнаете в Хайленд Парк. Ние с Нили се връщаме в Лос Анджелис. След един час. Така че си починете добре.

Ричър и Нили потеглиха от мотела в пет сутринта, в отделни хонди, като караха с една ръка и държаха включения телефон с другата — както всички останали шофьори по улицата, които отиваха на работа. Ричър предположи, че в мига на задействането на алармата Ламейсън и Ленъкс са потеглили направо към Хайленд Парк. Би трябвало това да е стандартна процедура при извънредни обстоятелства, защото Хайленд Парк беше по-уязвимото място. Атаката срещу офиса в Лос Анджелис можеше да е просто за заблуда. Но след цяла нощ, през която там не се бе случило нищо, призори те би трябвало да се отправят към мястото на истинското престъпление. Щяха да обявят стъкления куб за неизползваем и да пуснат всички в принудителен отпуск. Всички, с изключение на шефовете на отдели, разбира се, които щяха да бъдат повикани, за да установят какво липсва.

Нили беше съгласна с неговия анализ. И схвана каква е следващата стъпка от плана, без да го пита, което беше една от причините Ричър толкова много да държи на нея.

Паркираха на сто метра един от друг на различни улици, като се скриха по най-очевидния начин. Слънцето вече беше над хоризонта, но утрото беше сиво. Ричър беше на петдесет метра от сградата на „Нова ера“ и виждаше отражението на колата си в огледалното стъкло — миниатюрна, далечна и анонимна, една от стотиците подобни коли наоколо. С гръб към разбитата рецепция беше паркиран камион паяк. От каросерията му се спускаше кабел, който потъваше навътре в полумрака на сградата. Виждаше се човекът с шлифера на име Паркър. Той ръководеше операцията. С него беше и един от редовите охранители. Ричър предположи, че останалите трима са изпратени в Хайленд Парк, за да заместят Ламейсън и Ленъкс.

Кабелът на камиона подскочи, изпъна се и започна да тегли. Синият крайслер излезе на заден ход от рецепцията, закачен за него — доста по-бавно, отколкото беше влязъл. Боята беше олющена, а предницата му беше очукана. Предното стъкло беше напукано и малко хлътнало навътре. Но иначе автомобилът си беше