в отлична форма. Кабелът го изтегли върху каросерията на паяка, шофьорът блокира колелата и го откара. Веднага щом напусна паркинга, един близнак на крайслера, също син, модел 300С, бързо и уверено влезе вътре. Спря до оградата, а от колата слезе Алън Ламейсън, за да огледа разбития портал.
Ричър веднага го позна от снимката в досието му. На живо беше висок около 180 сантиметра и сигурно тежеше към 110 килограма. С широки рамене, тесни хълбоци и тънки крака. Изглеждаше бърз и гъвкав. Беше облечен със сив костюм, бяла риза и червена вратовръзка. Притискаше вратовръзката към гърдите си с една ръка, въпреки че нямаше вятър. Хвърли поглед към портала, отново се качи в колата и продължи през паркинга. Слезе отново, този път точно до разбитата врата на сградата. Паркър го доближи и двамата заговориха помежду си.
За да бъде напълно сигурен, Ричър извади телефона, който си беше донесъл от Лас Вегас, и набра последния избран номер. На петдесет метра от него ръката на Ламейсън веднага подскочи към джоба му и извади телефон. Той погледна номера на дисплея и замръзна.
Не очакваше да му отговори. Но Ламейсън вдигна. Отвори телефона, вдигна го към ухото си и каза:
— Какво?
— Как си днес? — попита Ричър.
— Рано е да се каже — отвърна Ламейсън.
— А как беше снощи?
— Ще те убия.
— Много хора са се опитвали — каза Ричър. — Но аз още съм жив. А те — не.
— Къде си?
— Напуснахме града. За по-сигурно. Но ще се върнем. Може би следващата седмица или другия месец, или догодина. Най-добре привикни да се оглеждаш през рамо. Ще ти се наложи да го правиш непрекъснато.
— Не ме е страх от вас.
— Значи си глупак — каза Ричър и затвори.
Видя как Ламейсън първо се вторачи в телефона, после набра някакъв номер. Не неговия. Ричър зачака, но телефонът му не звънна, а Ламейсън заговори — очевидно с някой друг.
След десет минути се появи и Ленъкс в друг син крайслер 300С. С черен костюм, късо подстригана сива коса, пълен, с червендалесто лице. Другият номер три в йерархията, заместникът на Суон, колегата на Паркър. Носеше картонена табла с чаши кафе и влезе направо в сградата. Петдесет минути след него се появи и Маргарет Беренсън. Жената-дракон. Началничката на отдел „Човешки ресурси“. Дойде на работа точно в седем часа сутринта. Караше средно голяма сребриста тойота. Зави надясно от улицата, прекоси паркинга и паркира близо до входа. После внимателно влезе през останките. Ламейсън се появи за кратко, колкото да изпрати редовия охранител на портала, за да го пази. Паркър застана на входа на сградата, като втора линия на отбраната. Все още беше с шлифера. Появиха се и още двама мениджъри. Ричър предположи, че са финансовият директор и управителят на сградата. Пазачът на липсващия портал им махна да влизат, а Паркър ги провери на вратата. След това се появи и друг директор. Възрастен мъж, в ягуар седан. Охраната на портала почтително го пропусна да мине, а при вида му Паркър едва не застана мирно. Възрастният мъж поговори с Паркър през прозореца на ягуара и си тръгна. Очевидно беше от шефовете, които не се занимават пряко с проблемите.
След това всичко утихна и остана така повече от два часа.
Докато чакаха, Диксън се обади от Хайленд Парк. Двамата с О’Донъл бяха на пост още преди шест сутринта. Бяха видели как пристигат останалите трима редови охранители. Както и Ламейсън и Ленъкс, които си бяха тръгнали. Бяха видели как работниците идват на работа. Бяха обиколили цялата фабрика на разстояние от две пресечки, за да придобият по-пълна представа за ситуацията.
— Истинска е — съобщи Диксън. — Много сгради, сериозна ограда, отлична охрана. А отзад има площадка за хеликоптери. С хеликоптер, кацнал на нея. Бял, модел „Бел 222“.
В девет и половина сутринта Беренсън си тръгна. Прекрачи останките от вратата, застана за малко на ниското стъпало пред рецепцията и после пое обратно към тойотата си. Мобилният телефон на Ричър звънна. Предплатеният телефон от супермаркета, а не онзи на човека от Лас Вегас. Беше Нили.
— И двамата ли тръгваме? — попита тя.
— Абсолютно — отвърна Ричър. — Ти ще я следиш отблизо, а аз — отдалеч. Шоуто започва.
Той си сложи ръкавиците и запали двигателя на хондата си в същия миг, в който Беренсън запали своята тойота. Тя беше завила надясно, за да влезе на паркинга, така че трябваше да завие наляво, за да излезе. Ричър се отдели от бордюра, измина двайсет метра и направи обратен завой на пресечката със следващата улица. Беше схванат от дългото седене. Бавно подкара обратно, покрай оградата на „Нова ера“. Беренсън прекосяваше паркинга. Ричър видя хондата на Нили на следващата пресечка и белия пушек, който бълваше от ауспуха. Беренсън стигна до разбития портал и мина през него, без да спре. Направи ляв завой. Нили също направи ляв завой и подкара след нея, на разстояние от двайсет метра. Ричър намали скоростта и изчака, преди също да завие и да подкара на около седемдесет метра след Нили и на деветдесет след Беренсън.
66
Хонда прелюд беше ниска спортна кола, така че Ричър не се радваше на най-добър зрителен ъгъл, но през повечето време все пак виждаше сребристата тойота пред себе си. Беренсън караше доста по-бавно от разрешеното. Може би имаше наказателни точки на талона. Или нещо й тежеше. Или пък белезите от автомобилната катастрофа бяха по-дълбоки в паметта й, отколкото по лицето. Зави надясно по Хънтингтън Драйв, за която Ричър беше почти сигурен, че е част от старото шосе 66. Пое на североизток. Ричър започна да си тананика стар шлагер. После спря. Беренсън намали скоростта и включи мигача.
Готвеше се да направи ляв завой. Към южната част на Пасадина.
Телефонът му звънна. Беше Нили.
— Доста време я следя — каза тя. — Ще направя обиколка на следващата пресечка, за да изостана. Ти я поеми за малко.
Ричър натисна газта, без да затваря телефона. Беренсън беше завила по Ван Хорн Авеню. Ричър я последва, запазвайки дистанция от петдесетина метра. Изгуби я. Улицата завиваше. Той отново ускори, измина кривата на завоя и видя Беренсън на четирийсет метра пред себе си в момента, в който видя в огледалото и как Нили се връща на улицата зад него.
Монтерей Хилс премина в Пасадина и на границата на общините авенюто се преименува на Виа Дел Рей. Хубаво име като за хубаво място. Калифорнийската мечта. Ниски хълмове, виещи се улици, вечно цъфнали дървета, вечна пролет. Ричър беше отраснал в мрачни военни бази в Европа и по тихоокеанското крайбрежие и като малък му бяха показвали илюстровани книжки, за да види какво представлява родината му. Повечето илюстрации изглеждаха точно като Пасадина.
Беренсън зави първо наляво, после надясно и накрая влезе в една тиха сляпа улица с къщи от двете страни — малки и самодоволни, напечени от сутрешното слънце. Не влезе в уличката след нея. Тунингованата хонда не биеше на очи в повечето квартали на Лос Анджелис, но тук беше друго. Той натисна спирачките и спря на трийсет метра от входа на уличката. Нили паркира зад него.
— Сега? — попита тя по телефона.
Има два основни начина да си организираш среща с човек, който се прибира в дома си. Или го оставяш да влезе и след това му представяш основателна причина да те пусне вътре, или го следваш много отблизо и го нападаш, докато все още държи ключовете си и не е затворил вратата.
— Сега — отвърна Ричър.
Двамата се измъкнаха от колите си, заключиха ги и се затичаха. Не изглеждаха подозрително. Сам мъж, който тича, може би да. Сама жена — по-скоро не. Но мъж и жена, които тичат заедно, обикновено се приемат за приятели спортисти или за двойка, която просто е решила да се поразведри с малко
