— Колкото са по-големи, толкова по-тежко падат — отвърна той.
— Безшумно ли ще го направим?
— Не много — отвърна Ричър. — Ще се видим на портала.
Тримата тръгнаха пеша, а той включи крайслера на скорост и бавно ги последва. Улиците около сградата на „Нова ера“ бяха обикновени асфалтирани алеи с широчина седем метра, типични за новото строителство в бизнес парковете. Нямаше тротоари. Все пак бяха в Лос Анджелис. В града имаше над 21 000 мили улици, а по-малко от 13 мили тротоари. Порталът на „Нова ера“ беше в дъното на дъга с диаметър около шест метра, така че да има място за отбиване на изчакващи автомобили. Значи пълното разстояние между самия портал и отсрещния бордюр беше 13 метра. Той зави под прав ъгъл към портала, ускори и спря така, че предната броня на крайслера беше на два сантиметра от портала. После даде на заден и се върна чак докато не усети задните колела да спират в бордюра. Наби спирачката и отвори и четирите прозореца. В колата нахлу хладният нощен въздух. Останалите го погледнаха и той им посочи къде искаше да застанат: по двама от двете страни на портала.
— Включете хронометрите — каза той. — Две минути.
Без да сваля крака си от спирачката, натисна и педала за газта и изчака оборотите да се вдигнат докрай. Цялата кола вече се тресеше от напрежение. Той отпусна спирачката, настъпи газта и колата полетя напред. Измина разстоянието от тринайсет метра с димящи задни гуми и рев на двигателя и се заби право в портала. Ключалката мигновено се пръсна на парчета, порталът се отвори, а в крайслера експлодираха едновременно десетина въздушни възглавници — на волана, на таблото пред мястото до шофьора, на покрива и вратите. Ричър ги очакваше. Шофираше с една ръка, а другата беше вдигнал пред лицето си. Спря въздушната възглавница на водача с лакът. Без проблеми. Четирите отворени прозореца намалиха шока от удара и спасиха тъпанчетата му. Въпреки това шумът го оглуши. Все едно седеше в затворена кола, в която някой бе стрелял с пистолет калибър 44. На фасадата на сградата пред него незабавно замига синя светлина. Но дори към нея да имаше сирена, той не я чуваше.
Ричър не вдигна крака си от газта. Колата се поколеба за част от секундата след удара в портала, после отново набра скорост, докато прекосяваше паркинга. Той изправи волана и рискува да хвърли поглед в огледалото, за да види как останалите тичат с всичка сила след него. След това отново се обърна напред, стисна волана с две ръце и насочи колата право към вратите на рецепцията.
Докато ги достигне, вече се движеше с почти 50 мили в час. Предните колела се удариха в ниското стъпало, цялата кола подскочи и се заби във витрината на около трийсет сантиметра над нивото на земята. Стъклата се натрошиха, вратите се откъснаха от рамките и колата продължи навътре, почти безпрепятствено. Когато се приземи на пода, спирачките вече бяха блокирали колелата, така че колата продължи да се пързаля напред, унищожи бюрото на рецепцията, събори стената зад нея и накрая спря, зарината в останки до нивото на предното стъкло. По-голямата част от рецепцията беше на парчета, които се намираха вътре в колата.
След това изключи този проблем от съзнанието си, откопча предпазния колан и блъсна вратата си навън. Изпълзя на пода във фоайето. Навсякъде около него мигаха бели алармени светлини. Слухът му се възвърна. Чуваше силна сирена. Изправи се и видя как останалите прескачат останките от входа и тичат навътре. Диксън се беше насочила право към дъното на фоайето, а О’Донъл и Нили тичаха към коридора, от който на два пъти беше излязла Жената-дракон. Вече бяха включили фенерчетата си и ярките светлинни конуси подскачаха пред тях, прорязвайки белите облаци прах. Ричър също извади фенерчето си, включи го и ги последва.
По средата на коридора имаше два асансьора. От таблата над вратите се разбираше, че сградата е на три етажа. Ричър не натисна бутона за повикване. Предположи, че с включването на алармата асансьорите автоматично са блокирали. Вместо това със замах отвори вратата до тях и се втурна по стълбите. Изтича нагоре чак до третия етаж, като вземаше по две стъпала наведнъж. На стълбището воят на сирената беше непоносим. Ричър изхвърча на третия етаж. Нямаше нужда от фенерчето. Светлините на алармата осветяваха всичко като в някаква адска дискотека.
От двете страни на коридора имаше редици от врати от кленово дърво, на шест метра една от друга. Кабинети. На всяка врата имаше табелка с име. Дълги черни пластмасови правоъгълници, в които имената бяха гравирани до бялата основа. Видя Нили точно пред себе си — в момента се опитваше да разбие с ритник вратата с надпис „Маргарет Беренсън“. На пулсиращата светлина от алармата движенията й изглеждаха странни и накъсани. Вратата не поддаде. Нили извади глока си и стреля три пъти точно в ключалката. Три шумни експлозии. Гилзите изхвърчаха от отвеждащия отвор на пистолета и се затъркаляха по килима, превърнати в златисти дъги от пулсиращата светлина. Нили отново ритна вратата и тя увисна на пантите.
Ричър продължи.
Подмина вратата с табелка „Алън Ламейсън“. Шест метра по-нататък видя друга, на която пишеше „Антъни Суон“. Той се притисна към отсрещната стена, стрелна се напред и заби мощен ритник с пета точно над ключалката. Кленовото дърво се нацепи и вратата увисна навътре, но ключалката не поддаде. Ричър я довърши с остър удар с длан и влезе в стаята.
Застана напълно неподвижен и обиколи целия кабинет на убития си приятел с лъча от фенерчето. Нищо не беше докоснато. Сякаш Суон току-що беше отишъл до тоалетната или беше излязъл на обяд. На закачалката висеше яке — късо, широко, с цвят каки, старо и износено. В кабинета имаше шкафове за документи. Телефони. Стол с кожена тапицерия, на места сплескан от тежестта на мъжа, който беше седял на него. На бюрото имаше компютър. И чисто нов бележник. И химикалки, и моливи. Телбод. Часовник. И малка купчина документи. И преспапие върху тях. Парче съветски бетон с неправилна форма, голямо колкото юмрук, сиво и излъскано до блясък от допира на човешки ръце. От едната страна все още личаха избелели следи от сини и червени графити.
Ричър пристъпи към бюрото и прибра парчето бетон в джоба си. Взе купчината документи под него, нави ги на стегнато руло и ги прибра в другия си джоб. Изведнъж осъзна, че под краката му е меко. Наведе лъча на фенерчето. Видя червени орнаменти. Дебела материя. Ориенталски килим. Чисто нов. Спомни си за връвта, с която бяха вързани китките и глезените на Ороско, и думите на Къртис Мони: „Сезал, произведен някъде на полуостров Индостан. Може да се вземе единствено от стоки, опаковани и експортирани оттам.“
Той пристъпи към прозореца. Видя Карла Диксън далеч долу в мрака да излиза от паркинга. Панталоните и якето й бяха изцапани с бял прах. Приличаше на призрак. Ричър предположи, че е пълзяла в праха от разбитите стени. Носеше документи и някаква бяла папка. Беше осветена от късите синкави пулсации, бликащи от алармата на фасадата.
Ричър видя и О’Донъл, който бягаше толкова бързо, сякаш излизаше от горяща къща — с огромни крачки, притиснал някакви неща към гърдите си. Секунда след него се показа и Нили, която тичаше с всички сили, а дългата й тъмна коса се вееше след нея. В ръцете си стискаше дебело купче зелени папки за документи.
Ричър прекоси кабинета и докосна якето на закачалката — леко, по рамото, сякаш още беше на раменете на Суон. После пристъпи зад бюрото и седна на стола му. Столът изскърца веднъж под тежестта му. Ричър го чу съвсем ясно въпреки воя на сирената.
Ричър погледна към алармената светлина, която осветяваше коридора, и осъзна, че може просто да изчака. Рано или късно, може би след по-малко от минута, щяха да се появят хората, които бяха убили приятелите му. Стига да бяха по-малко от трийсет и четири души, той можеше просто да си остане на място и да ги избие един по един.
