Лош късмет и неприятности

— Да, но планът се промени.

Ричър паркира крайслера така, че да не се вижда от магазина. След това извади пачката на Нили от чантата на Диксън и я натъпка в джоба си. После отиде до магазина, за да го разгледа. Беше доста голям за заложна къща — Ричър по-скоро очакваше да попадне в някое прашно единично помещение. Тази заложна къща беше просторна като магазин за килими. Витрините бяха натъпкани с електроника, фотоапарати, музикални инструменти и бижута. И оръжия. Имаше десетина спортни пушки, наредени хоризонтално зад гора от изправени грифове на китари. Бяха добро оръжие, макар че Ричър не ги смяташе за спортна екипировка. Не беше честно да се убиват елени от сто метра с огнестрелно оръжие с високоскоростни куршуми. Смяташе, че по-спортсменско би било да си сложиш чифт рога и да отидеш да се биеш с животното. Така еленът поне щеше да има някакъв шанс. Всъщност може би щеше да има доста добър шанс. Ричър предполагаше, че точно това е причината ловците да се боят да опитат.

Той пристъпи до вратата на заложната къща и надникна вътре. И веднага се отказа. Беше прекалено голяма. Имаше много служители. Директният подход действаше само когато човек можеше да се изправи очи в очи с продавача. Ричър се върна в колата и каза:

— Сбърках. Трябва ни нещо различно.

— Отсреща — посочи Диксън.

Излязоха от паркинга, изминаха стотина метра на запад и направиха обратен завой на светофара. Върнаха се и спряха на напукания асфалт пред магазин за бира. До него имаше анонимна аптека, а до нея — друга заложна къща. Приличаше повече на заложните къщи, с които беше свикнал Ричър. Витрината беше отрупана с обичайните боклуци. Часовници, барабани, чинели и китари. А в сумрака по-навътре, зад витрина от стъкло, подсилено с телена мрежа, имаше цяла стена с пистолети. Може би триста парчета. Бяха окачени на пирони, на предпазителите на спусъка. Зад щанда стоеше продавачът — сам.

— Тук ми харесва — отбеляза Ричър.

Той влезе без Диксън. На пръв поглед продавачът много приличаше на първия, с когото се бяха срещнали. Бял, на трийсет и няколко, набит. Можеха да са братя. Но ако беше така, този тук щеше да бъде черната овца в семейството. Докато първият имаше румено лице и опъната кожа, този беше сивкаво блед, резултат от нездравословно хранене. По кожата му се виждаха размазани сини и червени татуировки — направени или в изправителното училище, или в затвора. Или във флота. Очите му бяха зачервени и шареха неспокойно наоколо.

Лесна работа, помисли си Ричър.

Той извади по-голямата част от пачката на Нили, разпери банкнотите като ветрило, събра ги отново и ги пусна на щанда отвисоко, така че да произведат приятен тъп звук. В достатъчно количество, използваните банкноти са по-тежки, отколкото си мислят повечето хора. Хартия, мастило, мръсотия. Собственикът успя да фокусира погледа си върху тях за известно време, после попита:

— Мога ли да ви помогна?

— И още как — отвърна Ричър. — В един магазин на същата улица току-що ми разясниха разпоредбите. Когато човек иска да си купи четири пистолета, явно трябва да мине през всякакви изпитания.

— Точно така — отвърна човекът и посочи с палец зад гърба си.

На стената зад него имаше същото разрешително в рамка, каквото бяха видели и в първия магазин.

— Няма ли как да се прескочат разпоредбите? — попита Ричър. — Или да се заобиколят?

— Не — отвърна онзи. — Разпоредбите са си разпоредби.

После се усмихна, сякаш беше казал нещо изключително умно. За миг Ричър си помисли да го хване за врата и с главата му да строши стъклото на витрината. След това мъжът отново сведе очи към парите и добави:

— Трябва да спазвам законите на щата Калифорния.

Но по тона и изражението му Ричър веднага разбра накъде бие.

— Ти адвокат ли си? — попита го мъжът.

— Приличам ли ти на адвокат? — попита в отговор Ричър.

— Веднъж говорих с един адвокат.

Сигурно е било повече от веднъж, помисли си Ричър. Най-често в заключени стаи, където масата и столовете са занитени за пода.

— В законите има вратичка — продължи човекът.

Трябваха му два опита, за да каже последната дума.

Имаше проблем с изговора на две съгласни една след друга.

— Честно? — попита Ричър.

— Нито аз, нито ти, нито някой друг може да продаде пистолет, без да спази всички формалности.

— Но?

— Но аз, ти и всеки друг може да го даде назаем. Временно, за по-малко от трийсет дни.

— Честно? — повтори Ричър.

— Пише го в законите.

— Интересно.

— Например някой може да го даде на роднина — продължи продавачът. — Съпруг на съпруга, баща на дъщеря и прочие.

— Има логика.

— Или пък например ако сме приятели — добави продавачът. — Всеки може да даде пистолет на приятеля си, но само до трийсет дни.

— Ние приятели ли сме? — попита Ричър.

— Може да станем — отвърна човекът.

— Какво например правят приятелите един за друг?

— Дават си разни неща назаем — обясни продавачът. — Например единият дава на другия назаем пистолет, а другият му дава назаем малко пари.

— Но само временно — предположи Ричър. — В рамките на трийсет дни.

— Понякога заемите не се връщат. Понякога просто се налага да ги забравиш. Има такъв риск. Хората се местят да живеят на друго място или се скарват и вече не са приятели. С приятелите човек никога не знае.

Ричър остави парите на щанда и пристъпи към витрината от стъкло, подсилено с телена мрежа. Вътре имаше както боклуци, така и хубави неща. Револверите и автоматичните пистолети бяха почти равен брой. Около две трети от автоматичните пистолети бяха от евтини марки, останалите бяха добри. От добрите марки около една четвърт стреляха с 9-милиметрови куршуми.

Значи имаше избор от общо тринайсет що-годе сносни пистолета. От общо триста. Четири цяло и три десети процента. По-лошо от изчисленията му на закуска.

Седем от сносните пистолети бяха марка „Глок“. Явно преди са били на мода, но вече не. Единият беше модел 19. Останалите шест — 17. Доколкото можеше да се види през стъклото, бяха в добро до отлично състояние.

— Да кажем, че ми дадеш назаем четири пистолета „Глок“ — каза Ричър.

— Да кажем, че не се получи — отвърна мъжът.

Ричър се обърна. Парите бяха изчезнали от щанда. Ричър беше очаквал нещо подобно. Но в ръката на продавача имаше револвер. Виж, подобно нещо не беше очаквал.

Ние сме стари, бавни и ръждясали — беше казала Нили. Намираме се на светлинни години от предишната си форма.

И още как, помисли си Ричър.

Револверът на мъжа беше колт пайтън. От синкава хромирана стомана, с орехова ръкохватка, магнум 357, с 20-сантиметрова цев. Не беше най-големият в света, но беше някъде на първите места. Със сигурност не беше най-малкият. Освен това беше и един от най-точните.

— Това не е много приятелско — отбеляза Ричър.

— Ами ние не сме приятели — заяви мъжът.

— Освен това е малко тъпо — продължи Ричър. — Успя да ми развалиш настроението.

— Лоша работа. Дръж си ръцете така, че да ги виждам.

Ричър се поколеба, после вдигна ръцете си с дланите навън, с разтворени пръсти — успокояващ жест.