Лош късмет и неприятности

същевременно не беше купил и самите ракети от щата Колорадо. Точно срещу това сме изправени. Някакъв тип на име Азари Махмуд вече притежава шестстотин и петдесет чисто нови ракети „земя-въздух“ от последно поколение. И можем да предположим за какво му трябват. Става въпрос за нещо голямо. Така че ще се наложи да кажем на някого, приятели.

Никой не отговори.

— И точно една минута след като го направим, наоколо ще гъмжи от федерални агенти. Няма да ни пуснат дори да пресечем улицата без разрешение, какво остава да хванем тези типове. Така че ще се наложи да си седим и да гледаме как ще си наемат адвокати и ще се хранят по три пъти на ден през следващите десет години, докато използват всичките си възможности за обжалване.

Другите мълчаха.

— Точно затова не можем да празнуваме — завърши Ричър. — Защото те посегнаха на военните следователи, а ние не можем с пръст да ги пипнем.

57

Тази нощ Ричър не мигна. Дори за минута. Посегнаха на военните следователи, а ние не можем с пръст да ги пипнем. Не спря да се върти в леглото, докато нощта се изнизваше. Очите му бяха широко отворени и виждаха трескави образи. Калвин Франц крачеше, говореше и се смееше, изпълнен с енергия и съчувствие. Хорхе Санчес — с присвитите очи, леката усмивка, златния зъб и безкрайния цинизъм, който в крайна сметка беше също толкова окуражителен, колкото оптимизмът на другите. Тони Суон — нисък, широкоплещест, набит, искрен, напълно почтен човек. И Мануел Ороско — с абсурдната си татуировка, престорения акцент, шегите и металното щракане на неизменната му запалка „Зипо“.

Приятели.

Приятели, които нямаше да бъдат отмъстени.

Приятели, които бяха изоставени.

Пред очите му се появиха и образите на други хора. Анджела Франц — изискана и елегантна, но с паника в очите. Малкият Чарли, който се клатеше на люлеещия стол. Майлин, която се плъзна като призрак от безмилостната светлина на слънцето в тъмния бар в Лас Вегас. Тами Ороско на нейното канапе. Трите й деца, които объркани сновяха из апартамента и търсеха баща си. Ричър си ги представи като две момичета и момче, съответно на девет, седем и пет години, макар че не ги беше виждал. Кучето на Суон също беше там — с дългата опашка и дълбок дрезгав лай. Ричър видя дори пощенската кутия на Суон — ослепително бяла под слънцето на Санта Ана.

В пет сутринта той се отказа от опитите да заспи, облече се и излезе да се разходи. Зави на запад по Сънсет Булевард и яростно вървя в продължение на цяла миля, надявайки се някой да се появи, да се блъсне в него или да му се изпречи на пътя, за да има възможност да се разкрещи и да се освободи от гнева си. Но тротоарите бяха пусти. В Лос Анджелис никой не ходеше пеша, особено в пет сутринта и в непосредствена близост до огромен, очевидно разгневен мъж. На булеварда също цареше тишина. Нямаше движение, с изключение на няколко седана трета ръка, с които скромни хорица отиваха на работа, и на един дебел посивял откачалник с харли дейвидсън. Моторът му пърпореше толкова силно, че Ричър се ядоса и показа среден пръст на рокера. Той намали скоростта и Ричър за момент се зарадва, че рокерът ще спре и ще се спречкат. Но нямаше късмет. Човекът го погледна само веднъж, после натисна газта и бързо се отдалечи.

Напред и надясно видя празна строителна площадка с телена ограда. На уличката до нея имаше автобусна спирка, където се беше събрала групичка работници, които чакаха изгрева и новия работен ден — дребни мургави мъже със стоическо изражение. Пиеха кафе, което си бяха взели от щанда пред някакъв общински център. Ричър застана пред щанда и плати сто долара за една чаша кафе — от доларите, които беше откраднал. Каза, че прави дарение. Жените приеха парите, без да задават въпроси. Ричър предположи, че са виждали и по-странни неща — все пак работеха в Холивуд.

Кафето беше хубаво. Поне не беше по-лошо от кафето в „Денис“. Ричър отпи и се подпря на телената ограда. Тя поддаде под тежестта му като трамплин. Ричър усещаше вкуса на кафето в устата си и мъглата в главата си.

После мъглата се разсея и той започна да мисли.

Най-вече за Нили и тайнствената й връзка в Пентагона.

Дължи ми услуга — беше казала тя. — По-голяма, отколкото можеш да си представиш.

Когато допи кафето и хвърли чашата, в главата на Ричър вече мъждукаше нова надежда и най-общите очертания на нов план. Шансовете за успех бяха около петдесет на петдесет. По-добри, отколкото на рулетка.

В шест сутринта се върна в мотела. Почука на вратите на останалите, но никой не отговори. Така че Ричър тръгна по „Сънсет“ и ги намери в „Денис“ — в същото сепаре, където беше седнала Нили първия път. Ричър се настани на последното свободно място и сервитьорката му донесе хартиена подложка, нож, вилица и чаша. Ричър си поръча кафе, палачинки, бекон, наденички, яйца, препечени филийки и мармалад.

— Гладен си, а? — отбеляза Диксън.

— Умирам от глад.

— Къде беше?

— На разходка.

— Не можа ли да спиш?

— Не.

Сервитьорката се върна да му налее кафе. Ричър отпи голяма глътка. Останалите мълчаха. Човъркаха храната си. Изглеждаха уморени и обезсърчени. Той предположи, че никой не е спал добре.

— Кога ще съобщим на властите? — попита О’Донъл.

— Може да не се наложи — отвърна Ричър.

Всички замълчаха.

— Да започнем с основните правила — каза Ричър. — Трябва от самото начало да се разберем за нещо. Ако ракетите вече са у Махмуд, значи цялата работа е твърде голяма за нас. Ще се наложи да го преглътнем и да продължим. Рискът е прекалено голям. Той или е от някаква военизирана групировка и иска да превърне целия Близък изток в зона, в която не летят самолети, или е терорист и планира атентат, в сравнение, с който единайсети септември ще прилича на детска игра. Но при всички положения става въпрос за стотици, дори хиляди жертви. Може би десетки хиляди. В такъв случай нямаме думата. Съгласни ли сте?

Диксън и Нили кимнаха и извърнаха очи.

— Няма място за „ако“ — каза О’Донъл. — Трябва да предположим, че ракетите вече са у Махмуд.

— Не — отвърна Ричър. — Трябва да предположим, че у него е само електрониката. Не знаем дали вече е получил ракетите и устройствата за изстрелване. Шансовете са петдесет на петдесет. Или първо е взел ракетите, или първо електрониката. Но няма нужда да уведомяваме властите, докато не вземе и двете.

— И как ще разберем?

— Нили пак ще се обади на нейния човек в Пентагона. Ще го накара да направи всичко, на което е способен. Да организира някаква проверка във фабриката в Колорадо. Ако там вече липсва нещо, играта за нас свършва. Но ако всичко е на мястото си, играта продължава.

Нили погледна часовника си. На Западния бряг беше малко след шест, а на Източния бряг беше малко след девет. Значи в Пентагона работеха усилено вече цял час. Тя извади телефона си и набра номера.

58

Познатият на Нили не беше глупав. Настоя да затвори и да върне обаждането й някъде извън сградата и не от мобилния си телефон. Освен това беше достатъчно умен да съобрази, че всички улични телефони в радиус от една миля около Пентагона се подслушват непрекъснато. Така че мина цял час, докато стигне от