На десет мили преди Барстоу Диксън ги настигна, светна с аварийните и отби встрани, а О’Донъл им показа с жестове, че е гладен. Спряха до същата закусвалня като преди. На мили наоколо нямаше алтернатива, а всички бяха гладни. Не бяха обядвали.
Храната беше точно толкова блудкава, колкото и предишния път, а разговорът не вървеше. Говориха си най-вече за Санчес и Ороско. За това колко трудно е да въртиш малък бизнес. Особено за бивши военни. Те влизаха в света на цивилните с напълно погрешни представи. Очакваха същата сигурност, с която бяха свикнали в армията. Прямота, прозрачност, честност и желание за работа в екип. Ричър усети, че от време на време Диксън и О’Донъл всъщност говореха за себе си. Запита се дали наистина се справят добре. Как точно изглеждаше бизнесът им в отчетите, когато дойдеше време да плащат данъци. И как щеше да изглежда след една година. Диксън беше загазила, защото беше напуснала последната си работа. О’Донъл също беше отсъствал известно време, за да се грижи за сестра си. Изглежда, единствено Нили не се притесняваше. Нейният успех беше безспорен. Но тя беше само една от деветимата. Успеваемостта на бившия отряд беше малко над единайсет процента — въпреки че в него бяха служили някои от най-добрите кадри, произведени от армията.
А това не беше добре.
О’Донъл му беше казал:
А Ричър беше отговорил:
Когато приключиха с обяда, той беше малко по-близо до отговора на този въпрос.
След Барстоу минаха през Викторвил и покрай езерото Ароухед. После пред тях се извисиха планините. Но преди това; този път отдясно, беше пустошта, над която беше летял хеликоптерът. Ричър отново си каза, че няма да гледа натам, но отново не се сдържа. Отместваше очи от пътя и поглеждаше на северозапад, за по няколко секунди. Предполагаше, че Санчес и Суон също са някъде там. Не виждаше никаква причина да се надява на друго.
После влязоха в зоната на покритие и телефонът на Нили веднага звънна. Беше Даяна Бонд, готова да потегли от базата „Едуардс“ всеки момент.
— Кажи й да се срещнем в закусвалнята „Денис“ — каза Ричър. — Където се видяхме с теб.
Нили направи гримаса, но той добави:
— След оная дупка, където бяхме току-що, ще ти се стори като ресторант „Максим“ в Париж.
И така, Нили уреди срещата, а той превключи на по-ниска предавка и започна изкачването по първите ниски склонове на Сан Антонио. Час по-късно вече се регистрираха в мотел „Дюните“.
„Дюните“ беше от мотелите, където нито една стая не струваше трицифрено число за една нощувка, а от гостите се изискваше да оставят депозит, за да използват дистанционното на телевизора, което им връчиха церемониално заедно с ключа. Ричър плати в брой за четирите стаи от пачката, която беше откраднал, и така избегнаха необходимостта да казват истинските си имена и да показват документи за самоличност. Паркираха колите на улицата зад мотела и се събраха отново в сумрачното фоайе до пералното помещение — толкова анонимни, колкото изобщо можеха да бъдат в окръг Лос Анджелис.
Мотелът беше от любимите на Ричър.
Още час по-късно Даяна Бонд се обади на Нили, за да й каже, че в момента паркира пред „Денис“.
54
Четиримата повървяха по Сънсет Булевард, после влязоха в „Денис“ и видяха високата блондинка, която ги чакаше под неоновите светлини. Жената беше сама и беше облечена изцяло в черно. Черно сако, черна блуза, черна пола, черни чорапи и черни обувки на висок ток. Строго облекло, характерно за Източния бряг, което не изглеждаше на място в Лос Анджелис, още по-малко в „Денис“. Беше слаба, привлекателна, очевидно интелигентна, на около четирийсет години.
Изглеждаше малко раздразнена и уморена.
Както и леко притеснена.
Нили ги запозна.
— Това е Даяна Бонд. От Вашингтон, през военновъздушната база „Едуардс“.
Даяна Бонд не носеше нищо друго, освен малка дамска чанта от крокодилска кожа. Нямаше куфарче — не че Ричър очакваше да им донесе бележки или чертежи. Четиримата я преведоха през неугледния ресторант и намериха една кръгла маса в дъното. Сепаретата не побираха петима души. Сервитьорката дойде и всички си поръчаха кафе. Тя се отдалечи и се върна с пет тежки керамични чаши и кана, от която им наля. Всички мълчаливо отпиха от кафето. После Даяна Бонд заговори. По същество.
— Мога да наредя да арестуват всички ви.
Ричър кимна.
— Малко се изненадах, че още не си го направила. Очаквах да те придружава цял отряд специални агенти.
— Само с едно обаждане до Агенцията за военно разузнаване може да се уреди — отвърна Бонд.
— Защо не се обади?
— Опитвам се да проявя добро възпитание.
— И лоялност — добави Ричър. — Към шефа си.
— И към родината. Настоявам да не продължавате разследването си в тази посока.
— Значи още веднъж си пътувала напразно — отвърна Ричър.
— Нямам нищо против да пътувам — каза тя.
— С парите на данъкоплатците?
— Я стига.
— Не става.
— Не забравяйте дълга си към родината. Въпросът засяга националната сигурност.
— Ние четиримата сме служили в армията общо шейсет години — каза Ричър. — А ти?
— Нито една.
— А шефът ти?
— Нито една.
— Тогава не ми говори за патриотизъм и национална сигурност, става ли? Липсва ти нужната квалификация.
— Защо изобщо се интересувате от „Малко крило“?
— Имахме приятел, който работеше за „Нова ера“. Опитваме се да съберем допълнителна информация за некролога му.
— Мъртъв ли е?
— Вероятно.
— Много съжалявам.
— Благодаря.
— И все пак настоявам да спрете разследването.
— Не става — повтори Ричър.
Даяна Бонд дълго мълча. Накрая кимна.
— Добре, да сключим споразумение. Аз ще ви изложа подробностите, а в замяна вие ще се закълнете в името на тези шейсет години служба, че няма да ги споделяте с никого.
— Става.
— И след този разговор никога повече няма да ми се обаждате.
— Става — повтори Ричър.
Отново настъпи дълго мълчание. Бонд сякаш се бореше със съвестта си. После заговори:
— „Малко крило“ е нов вид торпедо. За Тихоокеанския подводен флот. Общо взето, обикновено торпедо, но с подобрени възможности за управление на движението, които се дължат на новата електронна система.
