— Но аз не ви обвинявам — каза Майлин. — Знам, че не сте били вие. Предполагам, че просто половината от вас са били замесени, а другата половина — не.
Тя се шмугна в бара, без да погледне назад. Вратата се затвори зад гърба й. Ричър отстъпи и седна на същата стена, на която бяха седели сутринта.
— Извинявайте — каза той на всички. — Загубихме си времето. Вината е изцяло моя.
Никой не отговори.
— Нили трябва да поеме командването — продължи той. — Аз вече се издъних.
— Махмуд е дошъл тук — каза Диксън. — А не в Лос Анджелис.
— Вероятно просто е хванал връзка. Сигурно вече е в Лос Анджелис.
— Защо не е взел директен полет?
— По същата причина, поради която се движи с четири фалшиви паспорта. Защото е предпазлив. Оставя погрешни следи, за да ни заблуди.
— Нападнаха ни тук — напомни Диксън. — А не в Лос Анджелис. Няма логика.
— Всички заедно решихме да дойдем тук — обади се О’Донъл. — Никой не възрази.
Ричър чу воя на сирена по централния булевард. Не беше ревът на пожарникарска кола, нито отчаяният вой на линейка. Беше сирена на бързо приближаваща се полицейска кола. Той хвърли поглед към строителната площадка на половин миля от тях.
Изправи се, обърна се надясно и вдигна ръка над очите си, за да огледа централния булевард. Помисли си, че едно ченге не е нищо. Ако някой от строителните работници най-сетне беше благоволил да отиде на работа и беше намерил нещо, щеше да пристигне цял конвой от патрулки.
Той зачака.
Но не се случи нищо. Нямаше повече сирени. Нито ченгета. Нито конвой. Може би просто спираха движението, за да мине някой. Той направи още една крачка към улицата, за да се увери. Видя нещо червено и нещо синьо зад ъгъла на един магазин. Кола, паркирана на слънцето. Червената пластмаса на стоповете. И тъмносинята броня.
Тъмносиня кола.
— Сетих се къде съм виждал този човек — каза Ричър.
52
Четиримата застанаха на известно разстояние около крайслера, сякаш беше експонат в музей за модерно изкуство. Модел „300 С“, тъмносин, с калифорнийска регистрация. Беше паркиран плътно до бордюра, заключен, неподвижен и прашен като след дълъг път. Нили взе ключовете, които Ричър беше намерил в джоба на умиращия нападател, протегна ръка както онзи беше държал пистолета и натисна веднъж бутона на дистанционното.
Фаровете на синия крайслер проблеснаха и вратите му се отключиха с глухо прищракване.
— Беше зад хотел „Шато Мармонт“ — обясни Ричър.
Стоеше и чакаше. В колата беше същият човек. Костюмът му беше с точно същия цвят като колата. Тогава реших, че е кола под наем и са облекли шофьора така, за да се отличават от конкуренцията.
— Другите са им казали, че ще дойдем — обади се О’Донъл. — Предполагам, че в началото са го казали като заплаха. После — като утеха. Така че лошите са изпратили онзи тип, за да ни очисти. Вероятно ни е забелязал на тротоара в момента, в който е пристигнал в града. Били сме точно пред него. Извадил е късмет.
— Голям късмет — отвърна Ричър. — Дано и останалите ни врагове имат такъв страхотен късмет.
Той отвори вратата на шофьора. В колата миришеше на нова пластмаса и кожена тапицерия. Вътре нямаше никакви следи от човешко присъствие. В джоба на вратата имаше пътни карти — чисто нови и прилежно сгънати. И това беше всичко. Ричър влезе в колата и протегна дългата си ръка към жабката. Отвори я и извади портфейл и мобилен телефон. Вътре нямаше нищо друго. Нито регистрационен талон, нито застраховка. Нито книжка с инструкции за колата. Само портфейл и телефон. Портфейлът беше тънък, предназначен за носене в джоба на панталона. Представляваше твърд правоъгълник от черна кожа с щипка за пари в едната половина и джобче за кредитни карти в другата. В щипката имаше пачка сгънати банкноти. Повече от седемстотин долара, най-вече по петдесет и по двайсет. Ричър ги прибра, без да се замисля. Просто ги извади от щипката и ги натъпка в джоба си.
— Още две седмици няма да се наложи да си търся работа — обясни. — Всяко зло за добро.
Ричър обърна портфейла. В джобчето за кредитни карти бяха натикани валидна шофьорска книжка, издадена от щата Калифорния, и четири кредитни карти. Две „Виза“, една „Амекс“ и една „Мастър Кард“. Всичките бяха валидни. Шофьорската книжка и четирите карти бяха издадени на името на Саропян. Адресът на шофьорската книжка беше на улица в Лос Анджелис, с петцифрен номер на сградата и пощенски код, който не говореше нищо на Ричър.
Той хвърли портфейла на мястото на пътника.
Мобилният телефон беше сгъваем, с малък дисплей на капачето. Имаше чудесно покритие, но слаба батерия. Ричър го отвори и вътре светна по-голям цветен дисплей. Имаше пет записани съобщения в гласовата поща.
Той подаде телефона на Нили.
— Можеш ли да прослушаш съобщенията? — попита.
— Не, ако не знам кода за прослушване.
— Виж проведените разговори.
Нили се справи с менютата.
— Всички входящи и изходящи обаждания са до един и същ номер — каза тя. — Код 310. Значи Лос Анджелис.
— Стационарен или мобилен телефон?
— От номера не се разбира.
— Изпълнител, който докладва на шефа си?
Нили кимна.
— И обратно. Шеф, който дава заповеди на изпълнителя.
— Дали твоят човек в Чикаго ще може да открие името и адреса на шефа?
— Ще му отнеме известно време.
— Да започва. Да провери и регистрационните номера на тази кола.
Нили извади собствения си мобилен телефон, за да се обади в офиса. Ричър вдигна облегалката за ръката между двете седалки, но в отделението под нея не намери друго, освен химикалка и зарядно устройство за телефона, пригодено за използване в колата. Излезе навън и погледна в багажника. Вътре имаше резервна гума, крик и лост. Нищо друго.
— Няма багаж — отбеляза той. — Този тип не е планирал дълго пътуване. Мислел е, че лесно ще се справи с нас.
— Той почти успя — отбеляза Диксън.
Нили затвори телефона на мъртвеца и го върна на Ричър. Той го хвърли на мястото на пътника, до портфейла.
После обаче пак го взе.
— В задънена улица сме — каза той. — Не знаем нито кой е изпратил този човек, нито откъде, нито защо.
— Но? — каза Диксън.
— Но който и да е той, знаем телефонния му номер. Можем да му се обадим, ако искаме.
— А искаме ли?
— Мисля, че да.
53
Четиримата се качиха в паркирания крайслер, където беше по-тихо. Вратите бяха дебели и тежки, затваряха се плътно и в колата настъпваше тишина като във вакуум — както се полагаше в един луксозен
