пред врата, боядисана в синьо. Вече беше отворена. Въпреки това Майлин почука, преди да влязат.
Тами Ороско беше дребна жена. Беше се свила на едно канапе. Беше с разрошена черна коса, бледа кожа и кариран халат. Вероятно беше около четирийсетгодишна, но точно в момента изглеждаше на сто. Вдигна поглед. Не обърна никакво внимание на Ричър, О’Донъл, Диксън и Нили. Изобщо не ги погледна. Усещаше се определена враждебност. Не просто ревност или неприязън както в случая с Анджела Франц. Тази жена изпитваше истински гняв. Тя погледна направо към Майлин и попита:
— Мануел е мъртъв, нали?
Майлин седна до нея, преди да отговори:
— Така казват тези хора. Много съжалявам.
— И Хорхе ли? — попита Тами.
— Все още не сме сигурни — отвърна Майлин.
Двете жени се прегърнаха и заплакаха. Ричър ги остави да се наплачат. Знаеше какво се прави в такива случаи.
Апартаментът беше по-голям, отколкото този на Санчес. Може би с три спални и по-различно разположение на стаите, с изглед в друга посока. Вътре беше задушно и миришеше на пържено. Всичко изглеждаше занемарено. Може би защото си стоеше така, както е било преди три седмици, а може би защото постоянно си беше така — все пак тук живееха двама възрастни и три деца. Ричър не разбираше много от деца, но все пак предположи, че тези на Ороско са малки — наоколо се търкаляха книжки, играчки и дрешки. Имаше кукли, плюшени мечета, електронни игри и сложни пластмасови конструктори. Значи децата сигурно бяха съответно на девет, седем и пет години. Горе-долу. Всичките бяха родени след армията. Преди да се уволни, Ороско не беше женен. Ричър беше сигурен поне в това.
Най-сетне Тами Ороско вдигна очи към тях и попита:
— Как се е случило?
— Полицаите знаят всички подробности — отвърна Ричър.
— Страдал ли е?
— Смъртта е настъпила мигновено — отвърна Ричър както го бяха учили.
За всички военнослужещи, които загиваха при изпълнение на дълга си, се казваше тази фраза — освен ако нямаше сигурни доказателства за противното. Смяташе се, че така близките им приемат новината по- леко. А и специално в случая на Ороско това си беше самата истина. Смъртта наистина беше настъпила мигновено — ако не се броят залавянето, тормозът, гладът, жаждата, полетът с хеликоптера и кошмарното свободно падане в продължение на двайсет секунди.
— Защо? — попита Тами.
— Точно това се опитваме да установим.
— Така и трябва. Поне това можете да свършите.
— Затова сме дошли.
— Но тук няма да намерите отговори.
— Трябва да намерим. Като се започне е клиента.
Тами погледна Майлин с насълзени очи и объркано изражение.
— Клиент? — повтори тя. — Не знаете ли вече кой е бил?
— Не — отвърна Ричър. — Иначе нямаше да питаме.
— Те нямаха клиенти — намеси се Майлин, сякаш говореше от името на Тами. — Вече не. Нали ви казах?
— Нещо е предизвикало всичко това — каза Ричър. — Някой е дошъл при тях с проблем за решаване — или в офиса им, или в някое от казината. Трябва да разберем кой е бил.
— Нищо такова не се е случвало — отвърна Тами.
— Значи случайно са се натъкнали на проблема. В такъв случай трябва разберем къде се е случило, кога и как.
Настъпи продължително мълчание. После Тами каза:
— Вие май наистина не разбирате. Всичко това няма нищо общо с тях. Нищичко. Няма нищо общо с Лас Вегас.
— Така ли?
— Да.
— Тогава как е започнало?
— Някой им се обади за помощ — отвърна Тами. — Ето така започна. В един най-обикновен ден, без предупреждение. Някой от вашите се обади от Калифорния. Някой от безценните ви стари бойни другари.
51
По пътя към офиса на компанията за камиони под наем Азари Махмуд хвърли паспорта на Андрю Макбрайд в един контейнер за боклук и се превърна в Антъни Матюс. На новото си име имаше няколко валидни кредитни карти и шофьорска книжка. Адресът в книжката щеше да издържи и най-внимателната проверка. Беше истинска обитаема сграда, а не пощенска кутия или празен терен. Адресът, на който се изпращаха фактурите от кредитните карти, беше абсолютно същият. През годините Махмуд беше научил много.
Беше решил да вземе под наем средно голям камион. По принцип предпочиташе средния път, когато беше възможно да мине по него. Средните размери не се набиват на очи. Служителите запомнят клиенти, които настояват за най-голямото или най-малкото от предложения асортимент. Освен това средно големият камион щеше да свърши работа. Махмуд имаше оскъдни научни познания, но можеше да се справи с проста аритметика. Знаеше, че обемът се изчислява, като умножиш височината по ширината по дължината. Така че можеше да пресметне, че шестстотин и петдесет кашона могат да се съберат на най-малка купчина, ако се наредят по десет на ширина, тринайсет на дължина и пет на височина. Отначало си помисли, че нито един камион няма да събере десет кашона на ширина, но после се сети, че може да ги нареди на тясната страна.
Имаше и още една причина да е толкова сигурен в крайния успех — все още носеше стоте монети по двайсет и пет цента, които беше спечелил на летището.
Четиримата поднесоха съболезнованията си. Съобщиха и името на Къртис Мони и оставиха Тами Ороско сама на канапето. После изпратиха Майлин обратно до бара. Тя трябваше да работи, за да се издържа, а вече беше закъсняла с три часа. Каза им, че като нищо ще я уволнят, ако не застъпи навреме, за да посрещне тълпата, която се събираше късно следобед, в часа на коктейлите на половин цена. С напредването на деня оживлението на централния булевард ставаше все по-голямо. Но строителната площадка все още беше пуста. Нищо не помръдваше. Водата на дъното на канавката най-сетне беше изсъхнала. С изключение на това, не се забелязваше никаква промяна. Слънцето беше високо в небето. Не изгаряше, но си беше доста топло. Ричър започна да се замисля колко плитко бяха заровили мъртвеца. За гниенето, газовете, вонята и любопитните животни.
— Тук има ли койоти? — попита той.
— Къде, в града? — отвърна Майлин. — Не съм виждала.
— Добре.
— Защо питаш?
— Просто се чудя.
Петимата продължиха. Минаха по същия пряк път, по който бяха дошли. Стигнаха пред бара малко след три следобед.
— Тами се ядоса — каза Майлин. — Съжалявам, че стана така.
— Нормално е — отвърна Ричър.
— Тя е била там, когато лошите са отишли да претърсят апартамента. Спяла. Ударили я по главата. Останала в безсъзнание цяла седмица. Не си спомня нищо. Сега обвинява за всичко човека, който се е обадил да потърси мъжа й.
— Напълно я разбирам — каза Ричър.
