седан. Ричър отвори телефона на мъртвеца, намери менюто с последния проведен разговор и натисна зеления бутон за повторно свързване с този номер. После притисна телефона до ухото си и зачака. Заслуша се. Никога не беше притежавал мобилен телефон, но знаеше как се използват. Хората ги държаха в джобовете си, включени на вибрация, или ги чуваха как звънят, изваждаха ги и поглеждаха дисплея, за да видят кой се обажда и така да решат дали да вдигнат, или не. Все пак ставаше по-бавно, отколкото с обикновен телефон. Можеше да звънне поне пет-шест пъти.
Телефонът звънна веднъж.
Два пъти.
Три пъти.
После някой го вдигна много припряно.
— Къде изчезна, по дяволите? — попита един глас.
Дълбок, гърлен глас. Възрастен мъж. Не беше дребен. Зад припряната нервност прозираше акцент от Западния бряг — бизнесмен, който все още не се е освободил напълно от жаргона на улицата. Ричър не отговори. Ослуша се за някакви други шумове. Не, беше тихо. Съвсем тихо. Все едно човекът беше в затворена стая или притихнал офис.
— Ало? — каза гласът. — Къде си, по дяволите? Какво става?
— Кой се обажда? — попита Ричър с най-естествен тон, все едно случайно беше набрал погрешен номер.
Но човекът не се хвана. Беше видял номера, от който му се обаждат. Заговори по-бавно и попита:
— Не, ти ми кажи кой си.
Ричър помисли малко и отговори:
— Твоето момче се издъни снощи. Заровихме го — в буквалния смисъл. А сега идваме за теб.
Настъпи продължително мълчание. После гласът каза:
— Ричър?
— Значи знаеш името ми? — попита Ричър. — Не е честно аз да не знам твоето.
— Никой не е казал, че животът е справедлив.
— Прав си. Радвай се, докато можеш. Купи си бутилка вино, вземи си някой филм от видеотеката. Но не повече от един. Разполагаш максимум с два дни.
— Доникъде не сте стигнали.
— Погледни през прозореца.
Ричър чу внезапно раздвижване. Шумоленето на сако, поскърцването на въртящ стол.
— Доникъде не сте стигнали — повтори гласът.
— Скоро ще се видим — отвърна Ричър. — Ще се повозим заедно на хеликоптер. Точно както ти си го измислил. Но с една голяма разлика. Предполагам, че моите приятели са го направили неохотно. В твоя случай няма да е така. Ти ще се молиш да скочиш от хеликоптера. Ще се молиш на колене. Обещавам ти го.
После Ричър затвори телефона и го пусна в скута си.
В колата настъпи мълчание.
— Първи впечатления? — попита Нили.
Ричър изпусна въздух, преди да отговори:
— Началник. Едър мъж. Не е глупав. Обикновен глас. Собствен кабинет с прозорец и затворена врата.
— Къде?
— Не можах да разбера. Не се чуваха никакви шумове. Нито улично движение, нито самолети. Освен това не ми се стори много разтревожен, че имаме телефонния му номер. Значи е регистриран на фалшиво име. Както и тази кола.
— Тогава какво ще правим?
— Връщаме се в Лос Анджелис. Изобщо не биваше да напускаме града.
— Всичко е заради Суон — каза О’Донъл. — Няма друг начин, нали? Не можахме да докажем, че е заради Франц, не е заради Санчес и Ороско, значи кой остава? Сигурно е захванал нещо веднага след като е напуснал „Нова ера“. Може би си го е подготвил още преди да напусне.
Ричър кимна.
— Трябва да говорим с бившия му шеф. Да разберем дали е споделил за някакъв личен проблем, преди да си тръгне.
Той се обърна към Нили.
— Уреди нова среща с Даяна Бонд. За „Нова ера“ и „Малко крило“. Трябва ни някакъв коз, за да се пазарим. Бившият шеф на Суон може да ни каже повече, ако го убедим, че знаем нещо, което в замяна на малко информация няма да казваме на никого. Освен това ми е любопитно.
— И на мен — отвърна Нили.
Откраднаха крайслера. Дори не слязоха от колата. Ричър просто взе ключа от Нили, запали двигателя и заобиколи хотела. Паркира на алеята за гости, докато останалите влязоха да си опаковат багажа. Колата му харесваше. Беше тиха и мощна. Разгледа отражението й във витрината на хотела. Синьото й отиваше. Беше с груби очертания, лишена от елегантност. Кола като за него. Той разгледа уредите и екстрите, включи телефона на мъртвеца в зарядното устройство и затвори капачето.
Диксън първа излезе от хотела. Следваше я пиколо, което носеше багажа й, а пред нея подтичваше друго, за да й докара колата. Нили и О’Донъл излязоха заедно. Нили прибираше фактурите от хотела в чантата си и едновременно с това затваряше мобилния си телефон.
— Ударихме на камък с номерата — съобщи тя. — Колата е регистрирана на фирма фантом, която се казва „Уолтър“ и по документи има пощенска кутия в центъра на Лос Анджелис.
— Страхотно — отвърна Ричър. — „Уолтър“, като първото име на Уолтър Крайслер. Сигурно телефонът е регистриран на фирма, която се казва „Александър“, като откривателя на телефона.
— На компания „Уолтър“ са регистрирани седем автомобила на лизинг — продължи Нили.
Ричър кимна.
— Това е важно. Значи някъде чакат сериозни подкрепления.
Диксън предложи О’Донъл да се качи в нейната кола. Ричър отвори багажника на крайслера, Нили остави чантите си в него и седна на мястото до шофьора.
— Къде ще отидем? — попита Диксън през прозореца на своята кола.
— На друго място — отвърна Ричър. — Досега са ни виждали в „Уилшър“ и „Шато Мармонт“. Значи трябва да сменим обстановката. Нека да е място, където няма да се сетят да ни търсят. Да пробваме в „Дюните“ на Сънсет Булевард.
— Какво е това?
— Мотел. От любимите ми.
— Много ли е гадно?
— Нищо му няма. В стаите има легла, а вратите се заключват.
Ричър и Нили потеглиха първи. Движеха се бавно, докато излязат от града, после продължиха по магистрала 15, където беше почти пусто, и Ричър се приготви за дългото пътуване през пустинята. Колата беше тиха, мощна и удобна. През първите трийсет минути Нили си игра на криеница с телефонистите от военновъздушната база „Едуардс“, като се опитваше да се свърже с Даяна Бонд, докато накрая батерията се изтощи. Ричър спря да я слуша и се съсредоточи върху пътя. Беше добър шофьор, но не и изключителен. Беше се научил да шофира в армията и никога не беше ходил на граждански шофьорски курс. Не беше държал изпит и нямаше книжка. Нили беше много по-добър шофьор от него. И по-бърз. Когато приключи с телефона, тя започна да нервничи и да поглежда към скоростомера.
— Караш така, все едно си откраднал колата — отбеляза. — Което е самата истина.
Така че Ричър понатисна газта. Започна да изпреварва други коли — включително и един средно голям камион, който тромаво се носеше на запад в най-дясната лента.
