— Бяхме само двамата.
— Той е написал нещо на една салфетка — каза Ричър.
Майлин кимна.
— Някой му се е обадил по телефона — продължи той.
Майлин отново кимна.
— Кой беше? — попита Ричър.
— Калвин Франц.
49
Майлин едва се държеше на краката си, така че Ричър избута парчета натрошен порцелан от кухненския плот с опакото на ръката си, за да й направи място. Тя седна на плота, пъхнала ръце под коленете си, с обърнати навън лакти.
— Трябва да разберем върху какво е работел Хорхе — каза Ричър. — И откъде са тръгнали всички проблеми.
— Нищо не знам.
— Но сте били заедно?
— Почти постоянно.
— И сте се познавали добре?
— Да.
— От години?
— Да, с прекъсвания.
— Значи ти е разказвал за работата си.
— През цялото време.
— И за какво говореше напоследък?
— Че бизнесът не върви — отговори Майлин. — Затова се тревожеше.
— Неговият собствен бизнес? Тук, в Лас Вегас?
Майлин кимна.
— В началото вървеше страхотно. Преди години никога не оставаха без работа. Имаха много договори. Но големите хотели ги прекъснаха, един по един. Всички си организираха собствена вътрешна охрана. Хорхе казваше, че е неизбежно. С разрастването на бизнеса така им беше по-изгодно.
— В нашия хотел се запознахме с един човек, който ни каза, че Хорхе все още е имал много работа.
— Просто не е искал да го обиди — усмихна се Майлин. — Пък и Хорхе не се издаваше. Нито Ороско. Отначало казваха, че ще се преструват на заети, докато пак се появи работа. Поддържаха фасадата. Бяха твърде горди, за да се молят за поръчки.
— Какво искаш да кажеш? Че са щели да фалират?
— Съвсем скоро. Хващаха се по малко на физическа работа. Охрана на входа на клубовете, ескортиране на измамници, докато напуснат града, такива неща. Даваха консултации на хотелите. Но вече не толкова. Охранителите в хотелите винаги си мислят, че знаят всичко, дори когато не е така.
— Видя ли какво написа Хорхе на салфетката?
— Естествено. Нали разчистих, след като излезе. Записа някакви числа.
— Знаеш ли какво означават?
— Не. Но той много се притесни.
— Какво направи, след като Франц се обади?
— Веднага позвъни на Мануел Ороско. На секундата. Ороско също се притесни заради числата.
— Как е започнало всичко? Кой ги е потърсил?
— Как така ги е потърсил?
— Кой беше клиентът? — попита Ричър.
Майлин го погледна в очите. После се завъртя и изгледа последователно О’Донъл, Диксън и Нили.
— Вие май не ме слушате — отговори. — Те вече нямаха клиенти.
— Все нещо трябва да е станало — настоя Ричър.
— Не разбирам.
— Все някой трябва да ги е потърсил, за да решат някакъв проблем. В някой хотел или в офиса им.
— Не знам кой ги е потърсил.
— Хорхе не е споменавал, така ли?
— Не. Един ден седяха и не правеха нищо, а на следващия бръмчаха като мухи. Те така му казваха, когато имаха много работа.
— Но ти не знаеш защо?
Майлин поклати глава.
— Не ми казваха.
— А кой друг може да знае?
— Може би съпругата на Ороско.
50
В разбития апартамент изведнъж стана много тихо. Ричър се вторачи в Майлин.
— Мануел Ороско е бил женен?
Майлин кимна.
— Имат три деца.
Ричър се обърна към Нили:
— Защо не знаем за това?
— Не мога да знам всичко — отвърна тя.
— Казахме на Мони, че най-близкият роднина е сестра му.
— Къде живееше Ороско? — попита Диксън.
— На същата улица — отвърна Майлин. — В блок като; този.
Майлин ги заведе още четвърт миля извън центъра на града по същата улица до блок, който беше на отсрещния тротоар. Домът на Ороско. Много приличаше на сградата, в която беше апартаментът на Санчес. От същия период, в същия стил, със същите размери и тента над входа. Единствената разлика беше, че тентата на Санчес беше зелена, а тази беше синя.
— Как се казва мисис Ороско? — попита Ричър.
— Тами — отвърна Майлин.
— Дали ще си бъде вкъщи?
Тя кимна.
— Да, сигурно спи. Работи нощни смени. В казината. Прибира се сутрин, качва децата на автобуса за училище и веднага си ляга.
— Значи ще трябва да я събудим.
Всъщност я събуди портиерът на сградата, който й позвъни по интеркома. Чакаха дълго, преди да отговори. Портиерът каза името на Майлин, а после изреди Ричър, Нили, Диксън и О’Донъл. Беше се заразил от тяхното настроение и говореше сериозно и делово. Гласът му не оставяше съмнение, че носят лоши новини.
Пак зачакаха. Ричър предположи, че Тами Ороско сравнява четирите непознати имена с носталгичните спомени на съпруга си и прави единствения възможен извод.
После сигурно щеше да си облече халат. И преди беше ходил при вдовици. Знаеше какво се прави в такива случаи.
— Качете се, моля — каза портиерът.
Петимата се качиха до осмия етаж, натъпкани в малкия асансьор. Завиха наляво по коридора и спряха
