— Само да се обадя, че днес ще закъснея.
Тя се усмихна плахо, заобиколи ги и влезе в бара. Когато след две минути излезе отново, се движеше по-бързо, с вдигната глава и с изправени рамене, сякаш от тях беше паднала някаква тежест. Сякаш вече не беше сама. Изглеждаше млада, но силна. Имаше ясни кафяви очи, хубава кожа и слаби жилави ръце на човек, който е работил здраво през последните десет години.
— Нека да позная — каза тя и се обърна към Нили. — Ти си Нили.
После премести очи върху Диксън и продължи:
— Значи ти си Карла.
Накрая се обърна към Ричър и О’Донъл.
— А вие сте Ричър и О’Донъл, нали? Великанът и хубавецът.
О’Донъл се усмихна, а тя отново се обърна към Ричър:
— Казаха ми, че снощи сте ме търсили.
— Искахме да поговорим за Хорхе — обясни Ричър.
Майлин си пое въздух, преглътна и каза:
— Той е мъртъв, нали?
— Вероятно — отвърна Ричър. — Знаем със сигурност, че Мануел Ороско е мъртъв.
— Не — изохка Майлин.
— Съжалявам — каза Ричър.
— Къде можем да отидем, за да поговорим? — намеси се Диксън.
— Да отидем в апартамента на Хорхе — отвърна Майлин. — Трябва да го видите.
— Чухме, че е разбит.
— Аз поизчистих.
— Далеч ли е?
— Не, можем да отидем пеша.
Петимата тръгнаха обратно по централния булевард, рамо до рамо. На строителната площадка все още нямаше никой. Никой не работеше. Но нямаше и никакъв хаос. Никакви ченгета. Майлин още два пъти попита дали Санчес е мъртъв, все едно можеше да получи отговора, който искаше, повтаряйки въпроса. И двата пъти Ричър й отговори по същия начин:
— Вероятно.
— Но не знаете със сигурност?
— Не са намерили тялото му.
— Но са намерили тялото на Ороско?
— Да. Ние го видяхме.
— А Калвин Франц и Тони Суон? Те защо не са тук?
— Франц е мъртъв. Суон вероятно също е мъртъв.
— Сигурни ли сте?
— Сигурни сме за Франц.
— Но не и за Суон?
— За него не сме.
— И за Хорхе не сте?
— Не сме сигурни. Но е много вероятно.
— Добре — каза тя и продължи.
Отказваше да се предаде и да спре да се надява. Подминаха скъпите хотели и стигнаха до жилищните блокове. Майлин ги поведе наляво, а после надясно, за да излязат на една успоредна на булеварда улица. После спря пред сграда, която изглеждаше, сякаш е била на гребена на вълната преди четири поредни презастроявания на града.
— Тук е — обяви. — Имам ключ.
Тя свали раницата от рамото си, порови в нея и извади портмоне. Откопча го и извади ключ от потъмнял месинг.
— От колко време се познавахте? — попита я Ричър.
Майлин спря за миг, докато приеме употребата на минало време.
— Запознахме се преди няколко години — отвърна накрая.
После ги въведе във фоайето. Зад едно бюро седеше портиер, който я поздрави така, сякаш я познаваше добре. Майлин ги заведе до асансьора. Изкачиха се до десетия етаж и завиха надясно. Спряха пред врата, боядисана в зелено.
Тя отключи.
Апартаментът не беше много голям, но не беше и малък. Имаше две спални, всекидневна и кухня. Беше обзаведен семпло, в бяло, с малко по-ярки цветове тук-там, доста старомодно. Имаше големи прозорци. Едно време сигурно е имало хубав изглед към пустинята, но сега прозорците гледаха към новопостроена сграда.
Беше мъжки апартамент — обикновен, почти без никаква украса или обзавеждане.
И в него цареше същият хаос като в офиса на Калвин Франц. Стените, подът и таванът бяха от бетон, така че не бяха пострадали. Но всичко останало беше разбито по същия начин. Всички мебели бяха натрошени и изтърбушени. Столовете, канапетата, едно бюро, една маса. Навсякъде бяха разхвърляни книги и листове. Телевизорът и уредбата бяха изпотрошени. По пода бяха пръснати дискове. Килимите бяха метнати встрани. Кухнята беше почти напълно унищожена.
Почистването на Майлин се свеждаше до събиране на някои от останките покрай стените и натъпкване на част от пуха обратно във възглавниците. Беше наредила на купчини и някои от книгите и документите.
Не беше имала възможност да направи повече. Задачата беше безнадеждна.
Ричър откри кофата за боклук в кухнята, където според Къртис Мони бяха намерили смачканата салфетка. Кофата беше изтръгната изпод мивката и беше запратена в другия край на стаята. Част от боклука се въргаляше по пода.
— Тук става въпрос по-скоро за проява на гняв, отколкото на ефективност — заключи Ричър. — Сякаш са чупили заради самото чупене. Били са не само притеснени, но и бесни.
— Съгласна съм — каза Нили.
Ричър отвори една врата и влезе в спалнята. Леглото беше разбито. Матракът беше унищожен. Дрехите от гардероба бяха разхвърляни навсякъде. Закачалките бяха изпочупени. Етажерките бяха изтръгнати от местата си. Хорхе Санчес по принцип беше подреден човек и този навик се беше задълбочил през годините на военни лишения. В апартамента от него не беше останало нищо. Никаква следа.
Майлин безцелно обикаляше апартамента, като допълваше купчините от останки до стените и понякога спираше да разлисти някоя книга или да разгледа някоя снимка. После с хълбок бутна изтърбушеното канапе обратно на мястото му, макар че вече никой нямаше да седи на него.
— Тук идвали ли са ченгета? — попита я Ричър.
— Да — отвърна тя.
— Някакви изводи?
— Според тях хората, които са влизали, са били преоблечени като работници от кабелната телевизия или от телефонната компания.
— Добре.
— Но според мен по-скоро са подкупили портиера. Така е по-лесно.
Ричър кимна.
— Ченгетата имаха ли някакво обяснение защо са го направили?
— Не.
— Кога за последен път видя Хорхе?
— Вечеряхме тук — отвърна тя. — Взехме си китайско.
— Кога?
— Последната му вечер в Лас Вегас.
— Ти си била тук, така ли?
