лостче отзад и отляво и допълнителен предпазител на дръжката, който се освобождаваше само ако държиш пистолета както трябва.
Още преди да премести някой от тях в положение за стрелба, Ричър вече беше решил да не стреля.
Поне не веднага.
Беше паднал върху Нили, от вътрешната страна на тротоара. Нападателят им беше в средата на тротоара. Ако не улучеше, куршумът можеше да попадне в някоя преминаваща кола. Дори да улучеше, пак можеше да попадне в някоя преминаваща кола. Куршум с риза, калибър 45, можеше директно да пробие плът и кост. Без никакъв проблем. Имаше голямо ускорение и голяма пробивна сила.
Така че за част от секундата Ричър реши да изчака О’Донъл да стреля пръв.
Ъгълът на О’Донъл беше по-подходящ. Много по-подходящ. Той беше паднал върху Диксън, към бордюра. Към канавката. Неговата огнева линия водеше навътре. Към пустата строителна площадка. Ако куршумът му не улучеше целта или преминеше директно през нея, нямаше да причини никаква вреда. Щеше да спре в някоя купчина пясък.
Значи беше по-добре да остави О’Донъл да стреля пръв.
Ричър се извъртя, докато падаше. Умът му бе по-бърз от ставащото около него. Чувстваше се така, сякаш тялото му е потопено в резервоар с меласа. Мислено крещеше на тялото си „давай, давай, давай“, но то му се подчиняваше с крайна неохота. Видя като на забавен кадър как Нили се блъсва в земята. С периферното си зрение забеляза как рамото й се удря в тротоара, а от инерцията главата й се люшва като на парцалена кукла. Завъртя собствената си глава с огромно усилие, сякаш беше завързана с тежести, и видя как Диксън пада под О’Донъл.
Видя и как лявата ръка на О’Донъл се движи с болезнена тромавост. Видя как палецът му вдига предпазителя на пистолета.
Нападателят стреля отново.
И отново пропусна. Защото изстрелът беше насочен към мястото, където допреди малко беше гърбът на О’Донъл. Значи той спазваше определена последователност. Беше репетирал атаката си. Стрелба — преместване — стрелба. Първо Ричър, после О’Донъл. Беше разумен план, но нападателят не беше в състояние да реагира адекватно, ако нещо неочаквано се промени. Разсъждаваше мудно. Мозъкът му действаше по инерция. Беше добър, но не достатъчно.
Ричър видя как пръстите на О’Донъл се свиват около дръжката на пистолета му. Как показалецът му обира луфта на спусъка. Как пистолетът се издига нагоре, нагоре, нагоре.
Ричър видя как О’Донъл стреля.
Инстинктивен изстрел, осъществен от непълен лег настрани на тротоара. Беше стрелял още преди тялото му да спре да се движи.
С мъка обърна глава. Беше прав. О’Донъл наистина беше улучил крака. Но го беше направил с високоскоростен куршум с риза, калибър 45. Грозна гледка. Все едно някой беше взел мощна дрелка с острие, трийсет сантиметра в дължина и един сантиметър в диаметър, и беше пробил с нея човешки крайник. За по-малко от една хилядна от секундата. Куршумът се заби в долната част на бедрото на мъжа и мускулите му изригнаха отвътре, все едно на крака му беше монтирана бомба. Огромна рана. Парализиращ шок. Незабавна, катастрофална загуба на кръв от разкъсаните артерии.
Човекът остана прав, но ръката му с пистолета се отпусна, а О’Донъл веднага скочи. Пъхна ръката си в джоба, взе на един дъх разстоянието от шест метра, което ги делеше, и с бокса блъсна нападателя в лицето. Десен прав, зад който стояха деветдесет килограма устремена телесна маса. Все едно беше ударил пъпеш с чук.
Мъжът се просна по гръб. О’Донъл ритна пистолета му настрани, приклекна до него и тикна цевта на пистолета си в гърлото му.
Край на играта.
46
Ричър помогна на Диксън да се изправи. Нили стана сама. О’Донъл обикаляше в кръг наоколо, като се опитваше да не стъпва в разширяващата се локва кръв, бликаща от крака на мъжа. Очевидно бедрената му артерия беше разкъсана. Здравото човешко сърце е доста мощна помпа, а специално неговата в момента изпомпваше кръвта му на улицата. Човек с неговото телосложение по принцип имаше около седем литра кръв. Повечето вече не бяха в тялото му.
— Мръдни се, Дейв — подвикна Ричър. — Остави го да кърви. Няма смисъл да си цапаш обувките.
— Кой е този? — попита Диксън.
— Може и никога да не разберем — отвърна Нили. — Лицето му не прилича на нищо.
Беше права. Керамичният бокс на О’Донъл беше свършил сериозна работа. Човекът изглеждаше така, сякаш са го нападнали с чукове и ножове едновременно. Ричър го заобиколи откъм главата, хвана го за яката и го издърпа назад. Локвата от кръв промени формата си. Ричър стъпи на чистия тротоар, приклекна и провери джобовете на нападателя.
В нито един от тях нямаше нищо.
Нито портфейл, нито документи за самоличност, нищо.
Само ключове за кола и дистанционно за аларма на обикновен ключодържател.
Мъжът беше пребледнял и вече посиняваше. Ричър притисна с пръст пулса на врата му и усети неравен, слаб ритъм. Кръвта, която изтичаше от бедрото му, беше започнала да се превръща в пяна. Значи в кръвоносната му система вече имаше много въздух. Когато кръвта излиза, на нейно място влиза въздух. Основен физически закон. Природата не търпи празно пространство.
— Отива си — отбеляза Ричър.
— Добра стрелба, Дейв — отбеляза Диксън.
— При това с лявата ръка — отвърна О’Донъл. — Надявам се, че забелязахте.
— Ти си десняк.
— Точно в момента паднах на дясната си ръка.
— Забележително — каза Ричър.
— Как го чу?
— Затворът. Както животните чуват хищниците в джунглата, когато настъпят суха съчка.
— Значи все пак има някаква полза да си по-близо до пещерния човек, отколкото сме ние.
— И още как.
— Кой прави така? Кой тръгва да атакува, без да е заредил патрон в цевта?
Ричър се изправи и отстъпи, за да огледа човека в целия му ръст.
— Мисля, че го познавам — каза.
— Как така? — попита Диксън. — И майка му няма да го познае.
— По костюма — обясни Ричър. — Мисля, че съм го виждал преди.
— Тук ли?
— Не знам. Някъде. Не помня.
— Помисли си.
— Аз никога не съм виждал този костюм — обади се О’Донъл.
— И аз — каза Нили.
— И аз — каза Диксън. — Но това при всички случаи е добър знак, нали така? Все пак никой не се опита да ни застреля, докато бяхме в Лос Анджелис. Значи се приближаваме до целта.
Ричър подхвърли на Нили пистолета и ключовете от колата на нападателя и отчупи част от оградата на строежа. Дръпна тялото на мъжа през дупката възможно най-бързо, за да остави по-малка следа от кръв. Нападателят продължаваше да кърви по малко. Ричър го повлече през строителната площадка, покрай високи купчини чакъл, докато не откри една широка канавка с дървен кофраж. Беше дълбока около два и петдесет. Дъното й беше посипано с чакъл. Дървеният кофраж беше поставен, защото щяха да наливат в
