човешката интелигентност имаше значение. А където човешката интелигентност има значение, престъпленията никога не закъсняват. Въпреки това за сериозно престъпление участието на играча не беше достатъчно. Всеки играч със самодисциплина, отлична памет и основни познания по статистика можеше да победи. Но такава победа не представляваше престъпление. И не можеше да възлезе на шейсет и пет милиона долара за четири месеца. Освен ако първоначалният залог не беше колкото брутния вътрешен продукт на някоя малка държава. Печалба от шейсет и пет милиона долара за четири месеца изискваше и участието на крупието. Но пък всяко крупие, което губи толкова пари на казиното, щеше да бъде уволнено още първата седмица. Или може би още първия ден или дори първия час. И така, за да се печели непрекъснато в продължение на четири месеца, трябваше да се организира някаква огромна измама. Машинация, конспирация с участието на десетки крупиета и десетки играчи. Може би дори стотици.
Може би цялото казино играеше срещу инвеститорите.
Може би играеше целият град.
А това беше достатъчно, за да умрат хора.
В залата имаше силна охрана. Бяха монтирани камери, които следяха играчите и крупиетата. Някои от камерите бяха големи и монтирани на видно място, а други бяха малки и дискретни. Вероятно имаше и трети, които изобщо не се виждаха. Имаше и мъже и жени с вечерни облекла, които обикаляха със слушалки и микрофони като агенти на тайните служби. Имаше и цивилни ченгета. Ричър разпозна пет в продължение на минута и бе сигурен, че не бе забелязал много други.
Той се върна обратно във фоайето. Карла Диксън чакаше до фонтаните. Беше взела душ и беше сменила джинсите и коженото си яке с черен костюм с панталон. Косата й беше влажна, пригладена назад. Костюмът й беше закопчан и под него не носеше блуза. Изглеждаше много добре.
— Лас Вегас е основан от мормоните — съобщи му тя.
— Не знаех — отвърна Ричър.
— А сега градът расте толкова бързо, че печатат нов телефонен указател два пъти в годината.
— Това също не го знаех.
— Седемстотин нови сгради всеки месец.
— Ще им свърши водата.
— Няма спор. Но дотогава ще изкарат каквото могат. Приходите от хазарта са близо седем милиарда долара годишно.
— Май си чела пътеводителя.
Диксън кимна.
— Намерих един в стаята. Всяка година приемат по трийсет милиона туристи. Това означава, че всеки един от тях губи средно повече от двеста долара.
— Двеста трийсет и три долара и трийсет и три цента — уточни автоматично Ричър. — Идеално определение за ирационално поведение.
— Идеална илюстрация за човешко поведение — поправи го Диксън. — Всеки си мисли, че точно той ще спечели.
След това се появи и О’Донъл. Беше със същия костюм, но с друга вратовръзка, а вероятно и с чиста риза. Обувките му блестяха на изкуствената светлина. Сигурно беше намерил гъбичка за почистване в банята.
— Трийсет милиона туристи годишно — каза той.
— Диксън вече ми докладва — отвърна Ричър. — И тя е чела същата брошура.
— Това са десет процента от населението на страната. Виж само колко хора има тук.
— Харесва ли ти?
— Кара ме да виждам Санчес и Ороско в съвсем друга светлина.
Ричър кимна.
— Нали ти казах? Всички сте се издигнали.
Накрая от асансьора слезе и Нили. Беше облечена като Диксън — в строг черен костюм. Косата й беше влажна.
— Разказваме си факти от пътеводителя — обясни й Ричър.
— Не съм го чела — отвърна Нили. — Вместо това се обадих на Даяна Бонд. Отишла в Лос Анджелис, чакала един час и се върнала.
— Беше ли ядосана?
— Беше разтревожена. Не й харесва това, че се говори за „Малко крило“. Казах, че ще й се обадя.
— Защо?
— Стана ми любопитно. Обичам да научавам разни неща.
— И аз — каза Ричър. — Точно в момента ми се иска да науча дали някой наскоро е обрал шейсет и пет милиона долара в този град. И как точно.
— Ако е така, това е солиден обир — каза Диксън. — Сумата е почти три процента от общите приходи.
— Два процента и седем десети — поправи я Ричър автоматично.
— Да започваме — каза О’Донъл.
43
Започнаха от рецепцията, където поискаха да се срещнат с дежурния по охраната. Служителят ги попита дали има някакъв проблем, а Ричър му отговори:
— Смятаме, че имаме общи приятели.
Наложи се да почакат дълго. Явно социалните контакти не бяха сред приоритетите на дежурния по охраната. Най-сетне към тях се приближи човек със среден ръст, италиански обувки и костюм за хиляда долара. Изглеждаше на около петдесет, в добра форма, самоуверен и спокоен, но бръчките около очите му показваха, че е работил поне двайсет години в друга, по-трудна професия. Той умело прикри нетърпението си, представи се и се ръкува с всички. Казваше се Райт. Предложи да си поговорят на някое по-тихо място. Ричър си помисли, че го прави инстинктивно. Рефлексите и обучението му подсказваха да отдалечи потенциалния източник на проблеми. На нищо не биваше да се позволи да забави паричния поток.
Намериха по-тихо кътче. Там, разбира се, нямаше столове. В нито едно казино в Лас Вегас нямаше да се намери удобно място за сядане, което да е отдалечено от хазарта. По същата причина светлината в хотелските стаи бе приглушена. Никой нямаше полза гостите да си лежат и да си четат. Всички застанаха в кръг и О’Донъл показа на Райт разрешителното си на частен детектив, издадено във Вашингтон, и някаква акредитация от полицейското управление в столицата. На свой ред Диксън показа собственото си разрешително и акредитация от полицейското управление в Ню Йорк. Нили имаше служебна карта от ФБР. Ричър нямаше какво да покаже. Просто опъна тениските си надолу, върху пистолета, издул джоба му.
Райт се обърна към Нили.
— Едно време и аз бях във ФБР.
— Познаваше ли Мануел Ороско и Хорхе Санчес? — попита Ричър.
— Дали съм ги познавал? — повтори Райт. — Или дали ги познавам?
— Минало време — отвърна Ричър. — Ороско със сигурност е мъртъв, а предполагаме същото и за Санчес.
— Приятели ли бяхте?
— Да, от армията.
— Много съжалявам.
— Ние също.
— Кога?
— Преди три-четири седмици.
— Как?
— Не знаем. Точно затова сме тук.
— Познавах ги — каза Райт. — И то доста добре. Всички в бизнеса ги познаваха.
— Работеше ли с тях?
— Не и тук. Не поръчваме охраната на външни фирми. Както и повечето големи хотели.
