Лош късмет и неприятности

през прозореца, но тази вечер всички се въздържаха. Просто стоически се справиха с първото, второто и третото, изпиха блудкавото кафе и отново поеха по магистралата.

Човекът в синия костюм докладва от паркинга на „Шато Мармонт“:

— Изчезнаха. Няма ги. И четиримата.

— Накъде? — попита шефът му.

— Според жената на рецепцията към Лас Вегас. Така чула.

— Отлично. Ще го направим там. Много по-удобно е. Иди с кола, а не със самолет.

Тъмнокосият четирийсетгодишен мъж, представящ се за Андрю Макбрайд, излезе от ръкава в летището на Лас Вегас и първото нещо, което видя, беше редицата от ротативки. Големи кутии в черно, сребърно и златно, с проблясващи неонови светлини. Десет машини, зад които имаше още десет. Пред всяка ротативка имаше високо пластмасово столче. Всяка машина беше оборудвана с тесен сив плот с пепелник отляво и поставка за чаша отдясно. Близо половината от двайсетте столчета бяха заети. Мъжете и жените, седнали на тях, бяха вторачени в екраните с някаква особена съсредоточена умора.

Андрю Макбрайд реши да си опита късмета. Реши да приеме резултата като знак за бъдещия си успех. Ако спечели, всичко ще е наред.

А ако загуби?

Той се усмихна. Знаеше, че ако загуби, ще намери някакво логично обяснение. Не беше суеверен.

Седна на едно столче и подпря куфарчето на глезена си. В джоба си носеше портмоне за монети. Така минаваше по-бързо през охраната на летището и нямаше вероятност някой да го запомни. Той го извади, порови се вътре и събра всичките си монети по двайсет и пет цента. Не бяха много. Постави ги една до друга върху тесния плот между пепелника и поставката за чаша.

Започна да ги пуска в машината, една по една. Монетите дрънчаха приятно, докато влизаха в процепа. Когато пусна и последната, червеният дисплей показа, че разполага с пет кредита. Имаше голям бутон, с който да започне играта. Бутонът беше износен и зацапан от милиони пръсти.

Той го натисна няколко пъти поред.

Първите четири пъти загуби.

На петия спечели.

Прозвуча звънец и приглушена сирена, машината се разтресе и солидният механизъм в нея отброи сто монети по двайсет и пет цента. Монетите издрънчаха и се събраха в контейнера до коляното му.

От Барстоу, щата Калифорния, до Лас Вегас, щата Невада, имаше около 200 мили. Ако не искаха да привличат вниманието на пътната полиция на двата щата, пътуването нощем по магистрала 15 щеше да им отнеме малко повече от три часа. Диксън обяви, че няма нищо против да кара през цялото време. Тя живееше в Ню Йорк и шофирането беше вълнуващо преживяване за нея. О’Донъл задряма на задната седалка. Ричър гледаше през прозореца.

— По дяволите — сепна се Нили, — съвсем забравихме за Даяна Бонд. Нали щеше да дойде от базата „Едуардс“? Сега няма да ни намери.

— Вече няма значение — отвърна Диксън.

— По-добре да й се обадя — каза Нили.

Но се оказа, че мобилният й телефон няма покритие. Намираха се доста навътре в пустинята Мохаве.

Пристигнаха в Лас Вегас в полунощ, което според Ричър беше най-доброто време за този град. Беше идвал и преди. На дневна светлина Лас Вегас изглеждаше абсурдно — необясним и тривиален. Но нощем, облян в светлини, беше приказен. Влязоха в града откъм по-евтиния край на централния булевард и първото, което Ричър видя, беше един бар с циментова фасада с олющена боя, без прозорци, със светеща реклама без препинателни знаци: „Евтина бира палави момичета“. Срещу него имаше няколко мотела и един-единствен невзрачен висок хотел. Ако беше сам, щеше да си потърси място за нощуване точно в този квартал, но Диксън безмълвно продължи към бляскавите хотели на половин миля по-нататък по булеварда. Спря до хотел с италианско име, където ги посрещна цял отряд служители, които им взеха багажа и откараха колата им. Във фоайето беше пълно с басейни, фонтани и ротативки, които дрънчаха непрекъснато. Нили отиде на рецепцията и плати за четири стаи. Ричър гледаше през рамото й.

— Скъпо — отбеляза той неволно.

— Но може да ни спести част от разследването — отвърна Нили. — Може би тук са познавали Санчес и Ороско. Може би дори са поръчали охраната си на тяхната фирма.

Ричър кимна. Да стигнеш дотук, след като си бил в голямата военна машина. В този случай „да стигнеш дотук“ беше огромна крачка нагоре, поне по отношение на заплащането. В целия хотел буквално миришеше на пари. Басейните и фонтаните имаха и символично значение. Толкова много вода насред пустинята беше доказателство за спираща дъха екстравагантност. Инвестициите сигурно са били огромни, както и паричният поток впоследствие. Санчес и Ороско бяха работили в сърцето на този град, за да охраняват несметното му богатство, което си беше невероятно постижение. Ричър осъзна, че ужасно се гордее със старите си приятели. И в същото време не ги разбира. Когато самият той напусна армията, напълно съзнаваше, че го очаква остатъкът от живота му, но въпреки това никога не беше планирал повече от един ден напред. Нямаше нито планове, нито мечти.

А другите имаха.

Как?

Защо?

Нили им раздаде магнитните карти за стаите и те се разбраха да се качат, да се освежат и след десет минути отново да се срещнат, за да започнат работа. Минаваше полунощ, но Лас Вегас наистина беше град, който живееше двайсет и четири часа в денонощието. Времето тук нямаше значение. Разказваха се легенди за липсата на прозорци и часовници в казината, които според Ричър бяха абсолютно верни. Нищо не биваше да спира паричния поток. Поне нищо толкова банално като времето за сън. За казината нямаше по-добър клиент от онзи, който отдавна би трябвало да е в леглото, но продължава да играе и да губи цяла нощ.

Стаята на Ричър беше на седемнайсетия етаж. Представляваше куб от тъмен бетон с вътрешен дизайн, наподобяващ салон във венециански дворец. Приликата беше доста неубедителна. Ричър беше ходил във Венеция. Той отвори сгъваемата си четка за зъби и я постави в чашата над умивалника в банята. С това разопаковането на багажа му приключи. Наплиска лицето си с вода, прокара длан по обръснатата си глава и слезе да поразгледа наоколо.

Дори в този скъп хотел по-голямата част от първия етаж се заемаше от ротативки. Търпеливи, неуморни, управлявани от микропроцесори, те обираха малък, но неумолим процент от парите, изсипвани в тях — двайсет и четири часа на ден седем дни в седмицата. Дрънчаха звънчета, виеха сирени, много хора печелеха, но малко повече губеха. В залата имаше лека охрана поради липсата на възможност за сериозни измами или кражби както от страна на клиентите, така и от страна на казиното. Гаранция за едното беше механичното устройство на ротативките, а за другото — честите проверки на Комисията по хазарта на щата Невада. Според Ричър сред стотиците хора в залата само двама бяха от охраната. Мъж и жена, облечени като всички останали, отегчени като всички останали, но без маниакалната надежда да спечелят в очите им.

Ричър предположи, че Санчес и Ороско не са посвещавали много енергия на ротативките.

Той продължи напред, към огромните зали, където се играеше рулетка, покер и блекджек. Вдигна очи и забеляза камерите. Огледа се наляво, надясно и направо, видя нарастващо множество сериозни играчи, охранители и проститутки.

Спря до една маса за рулетка. Доколкото можеше да схване, рулетката не се различаваше особено от ротативките. Стига колелото да се върти както трябва. Играчите залагаха пари, колелото ги разпределяше между печелившите, заделяйки предвидения процент за казиното, надежден и неумолим както при ротативките.

Ричър предположи, че Санчес и Ороско не са посвещавали много енергия и на рулетките.

Премести се на масите за карти, където според него беше истинската игра. Единствено в игрите с карти